Du

Дюзджели Мехмед

Халит Ертугрул

Халит Елтугрул

ДЮЗДЖЕЛИ МЕХМЕД

Главно мюфтийство на мюсюлманите

в Република България

Г-Н РЕДЖЕП АЛТЕПЕ

КМЕТ НА ОБЩ. ОСМАНГАЗИ

ГР. БУРСА

От името на мюсюлманите в Република България изразявам моята благодарност към Вас за дадената материална и духовна подкрепа при издаването на български език книгата "Дюзджели Мехмед".

Пожелавам Ви щастие и успехи в начинанията.

С уважение,

МУСТАФА ХАДЖИ

ГЛАВЕН МЮФТИЯ

ПРЕДГОВОР

В наше време едни от най-значимите въпроси на обществото и семейството са проблемите на младежта. Всяко семейство се сблъсква с тях в една или друга степен.

Много често младежите биват подвеждани от хора с користни цели, стремящи се към бърз просперитет в обществото, и въвличани във вредни начинания.

По този начин много злини – от алкохола до наркотиците, от лъжата до идеологията, от подземния свят до откритите асоциални действия, се реализират посредством младежите. Така обществото и семействата стават изключително уязвими.

В днешно време младежите са изправени пред две опасности. Първата е безверието. Втората е разбирането за свободата като свободия. Това са фактори, които могат да разстроят общественото благоденствие и държавната сигурност.

Ето защо днес един от най-важните въпроси е въпросът за това, как недоволните от живота, противопоставящи се на обществото и изгубили вярата си млади хора да бъдат контролирани и напътени.

Книгата „Дюзджели Мехмед", която държите в ръцете си, показва пътищата за излизане от такава ситуация и предлага решения именно на такива проблеми. Тя съдържа много ярки и поучителни случки, разказва за спасението на един младеж, живял безцелно, в заблуда и превърнал се в опасност за обществото.

Когато четете тази книга, написана по действителен случай, ще откриете решение на много проблеми на младежите и няма да можете да сдържите сълзите си пред вълнуващите случки, описани в нея.

Със своите преживявания в университета и по време на земетресението в Дюздже главният герой Мехмед ще ви даде незабравими уроци.

С пожелание тази книга да бъде полезна...

15 май 2000

Халит Ертугрул

ПРЕДГОВОР

КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

Дюзджели беше мой студент. Но той достигна такива духовни висини, че му завидих. Тъй като той така бе открил грешното и опороченото си сърце към своя Господар и бе направил толкова искрени и сърдечни пожелания, че достигна един разчувстващ и разплакващ всички нас завършек.

Случаят с Дюзджели Мехмед ни показа, че един човек, колкото и да е грешен, след като с искреност и откровеност се насочи към Създателя си и поиска прошка, тогава вратите на милостта се отварят една по една. Най-удивителният пример за това е животът на Дюзджели Мехмед.

Тази книга продължава да е една от най-продаваните книги в Турция и спасява хиляди младежи от грешния път. Освен това книгата, преведена на редица други езици, предизвиква отзиви от световен мащаб. Надявам се, с позволението на Аллах, и българското издание да стане причина за подбуждане на вярата.

Отправям най-сърдечни молитви за братята и сестрите ми, които допринесоха за издаването на книгата на български език... Приветствам и изказвам моите почитания към българския читател...

05.12.2004

Д-р Халит Ертугрул

УЧИЛИЩАТА ОТВАРЯХА ВРАТИ

Работех като преподавател. Учебната година току що беше започнала. За двайсети път изживявах онова неописуемо удоволствие и ненаситна радост, които ме съпътстваха при всяко откриване на учебната година. Удоволствието и насладата е невъзможно да бъдат описани на човек, който не е учител. Никой друг освен учителя не може да разбере какво означава да ти домъчнее за университета, за колегите и студентите.

Университетът, преподавателят и студентът са едно цяло, те са неделими и немислими един без друг. Не е възможно да бъдат възприети поотделно. И това няма никакво материално обяснение, защото става дума за чувство на обич, тъга, привързаност и щастие. Какво означава ученикът за своя учител? За учителя ученикът е неразделна част от неговия живот, от неговото щастие и житейска борба и в момента, в който откъснете учителя от тази негова среда, вие ще разрушите неговия свят. Не напразно един учител и писател е казал:

Те са всичко за мен —

водата ми и моят хляб.

Разцъфващи в душата ми -

различни, пъстроцветни.

Ухаещите ми цветя...

Те са всичко за мен.

Молитвите ми, моите мечти...

О, Господарю! От тях не ме разделяй, Ти,

те са моите ангели.

За двайсети път в професионалния ми живот изпитвах познатите чувства и вълнения, свързани с университета и моите студенти. Дотолкова се потопих в това неописуемо щастие, че не забелязах как, влизайки в университета, разтворих ръцете си, сякаш искам да прегърна всичките си студенти. В онзи момент като че ли всичките ми болки, страдания и мъки изчезнаха. Къде на друго място един човек може да търси хляба, водата, въздуха и щастието си, омаян от вълшебната атмосфера на училището? Думите на учителя писател потвърждават това:

Родих се в училището.

Израснах с розите, с цветята,

с тях плаках, с тях се смях.

Ръцете, издигнати към Аллах за мен,

пречистите чувства в сърцата,

те са моето богатство, моята награда —

децата, които съм изучил...

На надгробния ми камък "учител " напишете.

Може да дойдат и да отправят молитва...

ИЗНЕНАДА ОЩЕ НА ПЪРВАТА ЛЕКЦИЯ

Обзет от силни вълнения и чувства, се озовах на първата си лекция. Беше пред младежите първокурсници в университета... В очите им се четеше любопитството на всеки първокурсник, леката тревога и сладостно вълнение. В тази група от 50 студенти малко повече от половината бяха момчета, а останалите момичета. Първо се представих, след което направих въведение, целящо да премахне безпокойството на студентите. Опитах се да повдигна самочувствието им, като им разясних за значението на училището, на учението и на това, какво е да си студент. Поясних, че не трябва да се плашат от лекциите и от изпитите и, че ако учат редовно и организирано, могат да постигнат резултати дори и над очакванията си. След тази реч студентите, макар и само отчасти, се отърсиха от безпокойството си и се успокоиха. След това се запознах с всекиго поотделно. Всеки от тях разказваше защо е избрал учителската професия и се представяше, като споменаваше името, фамилията и родното си място. Вниманието ми привлече студент, който се представи като Дюзджели Мехмед, т.е. Мехмед от Дюздже. Той беше висок на ръст, леко мургав, вързал косата си на плитка отзад, с обици на ушите и с множество аксесоари по ръцете и врата. Дрехите му също бяха в необичайни цветове и интересни кройки. В нотките на гласа и чертите на лицето му се усещаше открита грубост. Това бе привлякло вниманието на всички в курса.

След запознаването, както правех в началото на всеки семестър, се върнах на бюрото си и започнах да представям изискванията си на студентите и очакванията си от тях.

- Колеги – започнах аз. - Моля да ме изслушате внимателно. Ще определя някои правила за дисциплината и организацията на курса през този семестър, след което ще ги коментираме и оформим в документ, под който всеки от вас ще се подпише. Тези правила ще бъдат прилагани без компромиси от всички нас. Те са следните: На лекции няма да бъде допускан студент, закъснял с повече от пет минути. След изчерпване на цялото право на отсъствия на всеки ще бъде дадено едно допълнително. Ще разработваме и подготвяме часовете заедно. Докато някой говори, останалите няма да го прекъсват, да се намесват, няма да се изразяват крайни позиции или да се възпрепятства различно мнение на колега. Ще бъдат уважени всички мнения, коментари и оценки. Критиките ще бъдат открити, но не и груби. Ако някой студент срещне някаква трудност, без значение дали тя е от материално или духовно естество, той ще я сподели със своите колеги или със съответния преподавател. Ще бъдат формирани работни групи, които ще се занимават с прочит и анализ на книги. Тези, които не спазват правилата, ще бъдат наказвани от курса съгласно решение, взето с общо съгласие. Най-добрите студенти ще бъдат награждавани, отново въз основа на общо решение на курса. Решенията ще се вземат с мнозинство. Моля да изкажете мнението си за тези правила. Нека ги обсъдим внимателно. Дадено правило би могло да отпадне, но можем да добавим и друго, като посочите причина за това. Правилата, които одобрим, ще бъдат оформени в документа, който ще подпишем. Какво ще кажете?

Сред студентите настана тишина може би защото за тях подобна ситуация беше новост. Изведнъж, преди още останалите да са изразили отношение по въпроса, седящият по средата Дюзджели Мехмед, с дълга коса и с колоритен външен вид, се изправи, без да иска позволение.

- Всичко това е безсмислено – каза той. – Това не е средно училище, а университет. И тук ли ще продължаваме да спазваме дисциплина, организация, правила и забрани? Дошли сме тук, за да учим и живеем свободно. Това, което най-много мразя, е да живея с глупави правила и забрани. – Постепенно повишавайки тон, той продължи: - Никога няма да приема такива неща. Правилата ме отегчават и нарушават спокойствието ми. Не бих издържал тук дори и ден, ако ми наложите правила.

Той се огледа наоколо, като се надяваше, че е повлиял на останалите и че те ще го подкрепят, и каза:

- Предполагам, че колегите споделят моето мнение.

Преди още да свърши с възраженията си, които излагаше с вълнение и заповеднически, той бе прекъснат от друг студент от най-задните редици, който със същия твърд глас каза:

- Колега, не ни използвай, за да налагаш глупавите си възгледи. Правила съществуват на всяко място, където се намира човек. Не се намираме в гората. Ако няма правила, как ще има ред и работна дисциплина?

Друг студент се обади:

- В тази държава съществува демокрация. Решенията се вземат общо. И предложението на преподавателя ни беше точно такова. Никой не може да управлява единствено според своите желания и удобство.

Във възражението на едно момиче се съдържаше друг аспект на съпротивление:

- Колега, ти нямаш никакво право да възразяваш. Погледни се, ти се обличаш и говориш, както искаш. А ние сме принудени да се разбулим, за да влезем в университета. И ако някой трябва да говори на тази тема, това сме ние, а не ти.

Студентът, който се беше представил като Дюзджели Мехмед, не знаеше какво да прави при тази неочаквана за него реакция. Вместо подкрепа той получи упреци от студентите. Тогава аз му се притекох на помощ и отвърнах на нападките срещу него, идващи от всички страни:

- Колеги – извиках аз. – Моля преди всичко да седнете по местата си и да ме изслушате!

Вълнението в аудиторията стихна и аз започнах да говоря:

- Сега вече може би разбирате много добре защо искам да установим определени правила в групата. В живот без правила съществува безпорядък. Когато правилата се използват на място, не се ограничава и затруднява животът на никого. Дори напротив – добре уредените правила са предпоставка за организиран, подреден и спокоен живот.

Продължих да говоря, като смених темата:

- Забелязвам, че остро критикувате смелото изказване и възгледите на Дюзджели Мехмед. Очаквах хората, които са дошли в университета, да са малко по-толерантни.

Един от студентите ме прекъсна:

- Господине, нима намирате поведението на Мехмед за нормално?

- Не става дума за това, какво намирам за нормално, и за поведението на Мехмед. Онова, което искам да обясня, е следното: Всеки студент в групата трябва спокойно да се изказва, да излага възгледите си, да прави коментари за неща, които намира за полезни. Само по този начин биха могли да се изяснят допирните точки, както и онези, по които не може да се постигне съгласие, само така хората могат взаимно да се опознаят и да разрешат споровете си посредством обсъждане. Трябва да свикнем с това, че е съвсем нормално и естествено да имаме различни възгледи за нещата, които се случват, да имаме различно обяснение и различно разбиране за същите. Ние не сме създадени еднакви, та да имаме едно и също тегло, размери, желания и възгледи. Движението, новаторството и многообразието от възможности съществуват благодарение на различията, различните възгледи и виждания, благодарение на различния начин на мислене у хората. Нашите университети, представляващи гнезда на познанието и науката, имат нужда от това. Хиляда човека, мислещи по идентичен начин, не се различават от един човек. Ето защо всеки в тази група трябва да говори спокойно и да се научи да бъде търпелив. Да уважава онзи, който се изказва.

Погледнах към седналия в средните редици и свел глава Дюзджели Мехмед. За един миг погледите ни се срещнаха. От изражението на лицето му се разбираше, че е съгласен с думите ми. Беше го успокоило това, че го подкрепих в момент, в който той очакваше остра критика. За да повдигна самочувствието му още малко, добавих:

- Колеги, всъщност вие неправилно разбрахте Мехмед. Мехмед се изрази неуместно, вероятно защото се вълнуваше. Ако бяхте му позволили да продължи да говори, сигурен съм, че щеше да каже по-хубави неща. В един момент обстановката се обтегна и той несъзнателно се повлия от това и се изказа неподготвен. От друга страна, разбира се, и колегите, които се изказаха против, също имаха право. Те обърнаха внимание на някои факти. Неуместен в случая бе начинът, по който спорихте. Вярвам обаче, че в тази група ще се обсъждат и дискутират интересни неща и че ще достигнем до полезни изводи.

Напрежението в аудиторията изчезна. Както Мехмед, така и възразилите срещу него студенти се успокоиха. Тази моя първа лекция, започнала напрегнато и завършила така положително, беше предвестник за значими събития.

Започнах да мисля, че след този спор по време на първата ми лекция, ако у Мехмед има някакви човешки ценности, чувства на доблест и уважение, то той щеше непременно да дойде при мен, най-малкото за да се запознаем по-отблизо или да ми благодари. Подобно нещо, разбира се, не можеше да се очаква, ако той действително вярваше, че човешките ценности са безсмислени, така както твърдеше, че няма смисъл от правила. Тази мисъл определих за себе си като мярка, за да опозная психическата нагласа на Дюзджели Мехмед.

ЗАЩО МЕ ПОДКРЕПИХТЕ?

През междучасието отидох в стаята си. Веднага след мен дойде и Мехмед. Без все още да знам с какви намерения идва при мен, от поведението му по време на лекцията разбрах, че противно на схващанията, които изложи днес, той притежава редица способности. Тази ситуация беше възбудила у мен една вътрешна симпатия към Мехмед, която не можех да разбера. Той ми каза малко предпазливо и леко смутено:

- Господине, удобно ли е да говорим сега?

Станах, здрависах се с него и като го поканих да седне, отвърнах:

- Разбира се, че можем да говорим, заповядай.

Веднага след това поръчах по един чай, за да създам приятна атмосфера. Мехмед се смути, но едновременно с това и зарадва, че го посрещам на крака. Започна така:

- Господине, съжалявам за грубото си държание в аудиторията. Дадохте ни такъв поучителен урок, че наистина много се засрамих.

- Не се притеснявай, Мехмед - прекъснах го аз. – Свикнал съм с това. Искам също да знаеш, че изобщо не съм ти се обидил.

Тогава Мехмед подхвана онова, заради което беше дошъл:

- Господине, защо изпитахте нужда да ме защитите? За да ме засрамите и за да не говоря друг път ли? Или за да ме привлечете към себе си и ми разкажете някои неща?

Беше много прозорлив младеж. Това пролича и от смелостта, с която изложи възгледите си. Начинът, по който подхождаше към темата, също говореше за това. Отговорих му с усмивка:

- Истинската ми цел беше да установя определени правила в групата, а не да те засрамя или да те привличам към себе си. Щях да направя същото, независимо от това за кой студент се отнася.

Той сведе глава и кимна, а аз продължих:

- Най-важното за мен е всеки да говори свободно и да проявява уважение към говорещия.

Той открито и смело ме запита:

- Защо сте толкова либерален, господине? Не съм срещал подобно поведение нито сред религиозните, нито сред светския тип преподаватели. Съществува ли специална причина за това?

Мехмед искаше да ми върне жеста, като повдигне самочувствието ми, това си личеше и от изказването му.

- Не – отвърнах аз. – Убеден съм, че много други мои колеги мислят и действат по същия начин. Аз следвам един свой принцип: задължително е изслушването на различните виждания. Да прекъснеш говорещия, не е решение. Говорещият спира тогава, когато осъзнае, че неговите възгледи са недостатъчно обосновани. И ако насила бъде накаран да замълчи, той ще започне да говори, без да спазва никакви правила. А това създава много неприятности. Говорещият човек не е опасен. Опасността всъщност идва от този, който мълчи. Различните виждания са нещо хубаво, те внасят разнообразие. Съгласието между хората се постига чрез разговори. В противен случай хората, които някой е принудил да мълчат в името на съгласието, образуват тайна и твърда опозиция. Всичко това се отразява отрицателно на общественото благоденствие. Ето защо те поздравявам за това, че така открито се изказа в аудиторията. Това, което не одобрявам, е начинът, по който спорихте. Продължавай във взаимно разбирателство да изразяваш убежденията си. Ще получиш пълна подкрепа от мен.

Вече напълно успокоен, Мехмед каза:

- Много се радвам от това, което чувам, господине. Може би няма да ми повярвате, но за първи път срещам преподавател, който демонстрира близост към мен и който се отнася с разбиране към поведението и вижданията ми. Какво да направя, приемете ме такъв, какъвто съм. Не умея да държа устата си затворена. Навсякъде казвам това, което мисля. Не мога да се въздържам да казвам това, което считам за правилно. Много скъпо ми излезе тази моя откритост, това, че бързо се оголвам пред хората и че навсякъде говоря за много неща. Но всъщност не ми пука. Не мога да бъда щастлив, ако не кажа онова, което смятам за истина, и ако не мога да живея с него.

Тези думи не криеха никакви задни мисли, те не бяха израз на съзнателен избор на един неосъзнат начин на живот, не бяха израз и на отстоявано неправилно виждане, те бяха по-скоро проява на открито, непоколебимо и уверено следване на един път, за който той вярваше, че е правилен.

МЛАДЕЖКАТА ФИЛОСОФИЯ БЕЗ ПРАВИЛА

За да не притискам повече Мехмед, смених темата. Имах желание да опозная по-отблизо този открит, храбър и буен младеж. Разказа малко за себе си и за семейството си. Имал сестра и брат. Обясни също, че материалното му положение е добро. За да хвърля малко повече светлина върху темата, казах:

- Мехмед, от думите ти личи, че нямаш семейни и финансови проблеми. Откъде тогава се е взела у теб тази философия за това, че правилата са ненужни?

Той се подготви да говори, сякаш щеше да се изказва на много важна и значима тема.

- Господине, чета много книги, пътувам много и обичам да се запознавам с хора. Вниманието ми привличат най-вече различните и нетрадиционни неща. Не е за мен организираният, заседнал, планиран и монотонен живот. В живота си искам сам да определям правилата или да премахвам всяко правило, което стои на пътя ми. Всичко, което пречи на удобството ми, на моите възгледи и на начина ми на живот, е лошо за мен.

Тогава, сякаш прочел мислите ми, той сам подхвана един въпрос, за който не можех да го питам, защото се боях да не го засегна.

- Господине, сигурно ви е станало интересно до каква степен съм вярващ, след като ви разказах всичко това.

Усмихнах се и отговорих:

-  Да.

- Тогава искам съвсем открито да ви обясня. В началното училище и прогимназията имах голям интерес към религията и всичко, свързано с нея. След като изчетох книгите, които учителите и приятелите ми препоръчаха, вниманието ми се насочи към друго.

- Като например? – попитах аз.

- Привлякоха ме материализмът и дарвинизмът. Доста се задълбочих в изучаването им.

- И до какво достигна накрая?

С чувство сякаш на загубил продължи:

- Мисля, че знанията и убежденията, свързани с религията и с Аллах, са отживелица в нашето съвремие. Струва ми се много глупаво във века на свръхмодерното да се живее като преди векове. Хората могат да вярват в това, в което искат. Уважавам ги за това. Моите родители отслужват намаз, аз обаче не вярвам в такива неща. Единственият изход за мен е откритият начин на живот, без правила и ограничения. Да живея свободно така както искам и с правила, които аз да определям при необходимост.

- Добре, но възможно ли е това? - попитах аз.

- Дори и да не е, поне това е, което желая – отговори той.

- Бягството ти от религията и от Аллах свързано ли е с това, че те установяват определени правила, които ще ти пречат?

- Да. Религиите възпрепятстват хората да изпитат пълна наслада и радост от живота. За да може човек да живее така, както желае, и за да изпита истинска сладост и щастие, той трябва да се откъсне от религията и религиозните правила. Нещо повече, дори въобще не трябва да си мисли за тях.

- Искаш да кажеш, че дори и мисълта за тези неща те безпокои, така ли?

- И то много...

- Добре, как възнамеряваш тогава да се откъснеш от тези мисли?

- Като изобщо не мисля по тези въпроси. Наличието дори и на едно-единствено правило в живота ми ме разстройва. Пречи ми да изпитвам наслада от живота.

- С други думи, искаш да накараш разума си да замълчи, така ли?

- Да.

- А спира ли той само когато му кажеш да спре?

Опита се да смени темата, за да избегне отговора на въпроса. Аз обаче не се отказах и продължих настоятелно:

- Интересно, защо тогава, след като мислиш по този начин, си избрал университетската среда, в която действат определени правила? Отговорността тук се увеличава и постоянно се работи.

Той се замисли, преди да отговори:

- Не аз пожелах това. Бях принуден да го направя, след като баща ми категорично заяви, че ако не уча в университет, ще се отрече от мен и ще ми спре джобните.

- Значи си дошъл в университет не за да учиш, а само за да използваш парите на баща си, така ли?

Той се усмихна и каза:

- И така може да се каже.

Може би разговорът ни беше му досадил или пък се затрудняваше да отговаря на въпросите, които бяхме наченали, защото той изведнъж се изправи и каза:

- Господине, трябва да тръгвам – и протегна ръка. – Беше ми много приятно. Ще ви посещавам често. Присъствието ви тук, в това потискащо място, е светлина, надежда за мен.

Излезе. Нямаше корист в думите му. Говореше това, което чувстваше. Той беше един искрен младеж, на когото можеше да се има доверие. Много ме натъжи това, че този талантлив, твърд и инициативен млад човек, попаднал в ръцете на лишен от вяра, неосъзнат и безмилостен живот, вървеше упорито и настойчиво по път, който дори и не знаеше накъде води. Дете-безверник на едно набожно семейство... Какво друго можеше да се очаква от изкривената, объркана и неясна образователна система? Наистина много се огорчих. Дюзджели Мехмед и многобройните други младежи в неговото положение трябваше да бъдат спасени. Тези хора, израстващи с разбирането, че добър е животът без отговорности, щяха да се превърнат в най-големия проблем на държавата, на обществото и на семейството. Затова трябваше да се обърне голямо внимание на използваните оръжия, на пламналите семейни огнища и на сълзите на майките. Изведнъж се сетих за думите на Бадиуззаман Саид Нурси в произведението му „Мухакемат": „Всеки човек се ражда насочен към правия път. Търсейки правилното обаче, понякога попада на грешното, счита го за правилно и го скрива в пазвата си." За общественото благоденствие е от съществено значение да бъдат съветвани хора, възприели за своя житейска философия най-големите заблуди, също е важно да бъдат подпомагани и хората, които предупреждават за тях. Молейки се на Аллах и аз да дам своя принос за осъществяването на това важно задължение, излязох от стаята си.

ВТОРАТА МИ ЛЕКЦИЯ

Когато през следващата седмица влязох в аудиторията за лекция със същата група, потърсих с очи Мехмед. Как ли се бе отразила срещата ни върху него, дали бе предизвикала положителна или отрицателна реакция? Бях изпълнен с любопитство.

Той отново се забелязваше с дългите си коси и ултрамодерните си дрехи. По всичко личеше, че се е сближил със студентите около себе си. Водеше сърдечен и непринуден разговор с тях. Интересуваше се от колегите си, говореше с тях и ги изслушваше. Излъчваше топлота и енергичност. Изглеждаше така, сякаш се бе отърсил от своето студено, враждебно и противоречиво поведение. Обяснявах си факта с това, че иска да подготви почвата за своите убеждения и възгледи и да намери симпатизанти. Личеше си, че се опитва да създаде група около себе си, като разширява кръга на познанствата си.

Темата на лекцията беше човекът. Щях да представям най-малката градивна единица на обществото – човека. Говорейки за човека, щях да провокирам и мнението на студентите и по този начин да разбера какви са настроенията в групата, да напипам пулса им.

Поздравих сърдечно студентите, предразположих ги за работа с няколко кратки въпроса, свързани с университета.

За същностната работа привлякох вниманието им с въпроса: Какво е човекът? Силно желаех да разбера тяхното мнение. Първоначално настъпи тишина, след което студентите започнаха да се изказват. По-голямата част от онези, които се изказваха, свързваха човека с религията и с Аллах, казваха, че човек е създаден с определена цел, че е най-съвършеното създание и че след смъртта си ще бъде възмезден за делата, които е извършил приживе. Всичко това навеждаше на мисълта, че повечето студенти в групата бяха с изградени религиозни и патриотични виждания. Както очаквах, Дюзджели Мехмед също се изказа. С типичния за него развълнуван и плътен глас започна:

- Моето мнение се различава от това на колегите. – В изказа му отново имаше нотки на строгост и дързост. – Най-напред искам да подчертая, че не вярвам в книга или в ден за равносметка – продължи той. – Човекът е същество, резултат от различни еволюционни процеси. И, за да достигне до настоящия си вид, той няма нужда от каквато и да било насока. Механизмът му е такъв, че той е способен да се възобновява самостоятелно. Човекът е създал и развил определени правила с цел оцеляване и защита. Освен това, оформяйки общовалидните човешки стойности в обществото, той е достигнал до днешното си положение. Той не дължи никому нищо за достигането на настоящото си ниво и за продължаване на съществуванието си. Човекът изживява живота си по най-добрия за него начин и си отива. За него всичко свършва с това. За да бъде щастлив, човек трябва да мисли само за своя живот и не трябва да робува на правила и забрани.

Мехмед твърдо вярваше, че човек няма нужда от покровител, за да съществува, и че никому нищо не дължи. По този начин искаше да избяга от отговорността на това да бъдеш раб на Аллах. В основата на вижданията на Мехмед стояха материализмът, марксизмът, дарвинизмът и атеизмът. Беше ясно какви книги е чел и от какво се бе повлиял. Възгледите на Мехмед предизвикаха острата реакция на колегите му. Аз обаче веднага се намесих и ги посъветвах:

- Ако някой от вас има по-точно обяснение, нека да вземе думата и да говори. Не използвайте други начини за изразяване.

След като обобщих всички различни възгледи за човека, продължих лекцията си.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЧОВЕКЪТ?

Започнах с думите на Алексис Карел, които гласят: "Нужно е преди всичко човек да опознае себе си, да прочете себе си като книга. Човек, който не разбира себе си, си остава невеж дори и да е наясно с най-дълбоките тайни на Вселената." В този момент един студент каза:

- Господине, няма нужда да се обръщате към Запада, за да цитирате хубави мисли по тази тема. Подобни и още по-хубави и точни думи са казали и наши хора и учени, които са родени и израснали между нас. Така например Бедиуззаман Саид Нурси започва една мисъл така: „Ей ти, човеко, който се смяташ за човек, чети себе си!" Могат да се изредят и други подобни такива.

- Прав сте – поощрих го и продължих мисълта си. – Колеги, запитвали ли сте се някога: Кой съм аз? Какво представлявам? От къде идвам? Защо съм тук? Каква е моята мисия? Накъде отивам? Кому съм задължен? Каква равносметка ще дам? И ако сте си задавали такива въпроси, то съвсем нормално е и да бъдете любопитни да търсите техните отговори. Някой от вас, който се е интересувал, правил ли е опити, за да открие отговорите?

В аудиторията настана тишина, всички слушаха съсредоточено. Възползвайки се от това, продължих да говоря:

- Нека по-конкретно да разгледаме въпроса от научна гледна точка. Доколко е успял човекът да опознае себе си в своя живот, в който търси поредица от успехи? Опознал и най-малките подробности на околната среда и Вселената, до каква степен е навлязъл в дълбините и в тайните около самия себе си? Колко време посвещава в търсене на самия себе си, какви усилия полага за изучаване на своята природа и тайни човекът, който прекарва целия си живот в изследване на небесата и морското дъно?

Кой би могъл да знае, може би изследвайки тайните на Вселената и питайки се, какви са тези неща, как са се появили, за какво служат, кой ги е създал. Той може би си е задавал и други въпроси: кой съм аз, от къде идвам, накъде отивам, каква е моята цел, кой ме е изпратил.

Мехмед взе думата:

- Господине, има ли смисъл да усложнявате живота с толкова много подробности?

Усмихвайки се, продължих:

- Има ли нещо по-естествено от това човек първо да опознае себе си, да си задава въпроси за неизвестните свои страни и да търси техните отговори? Това е първото условие, за да бъдеш човек.

Продължих, като се върнах отново на основната тема:

- Хората винаги са били заети с това да мислят за положението на човека, за тайните, свързани с него, за целта на неговото сътворение, за това, какъв и кой е той. Въпреки това обаче в стремежа си да намерят отговор на тези въпроси много хора стигат до погрешни и неточни изводи. Някои от тях смятат, че човекът е икономическо същество, една материална съвкупност. Други пък изразяват становище, че той е едно мислещо животно. Срещат и такива, които определят човека като най-висшето същество, заслужаващо да му се служи. За трети пък човекът е едно нищо. Сред изследователите на човешката природа има и такива, които смятат, че човекът е нещо неразгадаемо. Всички тези мнения и оценки се основават единствено на личностни мнения, те са безсилни да обяснят какво всъщност представлява човекът. Основният недостатък на това е разглеждането на човека в един или няколко аспекта. А всъщност, за да бъде разгадан човекът, той трябва да бъде разгледан във всичките му аспекти, в материален и в духовен план.

В аудиторията беше настанала пълна тишина. Всички студенти слушаха съсредоточено и безмълвно думите ми. Интересът на студентите към темата показваше, че тя е много значима за тях. Продължих нататък:

- Уважаеми колеги, какво казва науката за човека? От нейна гледна точка човекът е най-свършеното същество. Създаден е в изключителен порядък, хармония и организация. Той възниква от една-единствена клетка. Тази клетка, наречена зигота, не може да бъде видяна с просто око, а само като се увеличи стотици пъти. Тя се снабдява с всичко необходимо за един живот, тя става началото на всеки човек. Човекът притежава съвършено тяло, той е пример за прекрасни произведения на изкуството, уникат. Животът му се поддържа благодарение на взаимодействието на безброй миниатюрни клетки, а в същото време е безпомощен да създаде дори и една такава. Човешкият ум се удивлява на това, как с течение на времето от съсирекът се оформя тяло, как клетката достига предопределената си цел и как стотиците хиляди клетки изпълняват своята дейност, без да си пречат една на друга. Тъканите, съставени от едни и същи клетки, образуват органи (очи, уши, уста и т.н.) и системи (храносмилателна, сърдечно-съдова, дихателна и др.), всички те работят в идеален синхрон, като една свръхмодерна лаборатория. Външните и вътрешните органи на човека са изградени по начин, който им позволява да се предпазват и подпомагат. Когато погледнем човешкото тяло, не можем да забележим излишен или липсващ орган. Дотолкова, че човекът е резултат на една бърза и ефективна организация. Възприемането на храните отвън, тяхното смилане, усвояване и изхвърлянето на отпадъците навън стават при съвършена организация и взаимодействие. Осъзнавайки това, някои учени не могат да скрият своето възхищение. В мозъка си човек има 10 милиарда центъра с контролни функции. Във всеки един от тези центрове има синапси, броят на които достига до 2000, и всяка секунда през тях преминава многобройна информация. В същото време всеки синапс работи, като регулира работата на други милиони такива, които си взаимодействат и контролират взаимно. Ето това е "великолепната страна", която представлява нашият мозък. Накъдето и да се обърнете, ще съзрете превъзходните произведения на Великия Творец.

МОЖЕ ЛИ ЧОВЕК ДА ОТКРИЕ

ИСТИНАТА С РАЗУМ?

В този момент Мехмед, който от доста време чакаше възможност да вземе думата, изведнъж се изправи и се включи задъхано по темата.

- Господине, човек може със своя ум да открие истината. Каква нужда има от това някаква друга сила да го упътва, да определя полето на неговото действие и той да получава заповеди от тази сила? – попита той.

- Благодаря за въпроса – казах аз. – Очаквах го. Има много подобни философски виждания. Човекът винаги се е стремял към истината, красотата и справедливостта. Човекът търси истината за Вселената като цяло, за това, какво представлява той самият и какво е неговото предназначение. Със своя разум човекът се опитва да разбере какво представляват светът и Вселената. Ако неговият разум не бъде подкрепен от силна вяра и морални принципи, той – в търсене на истината – би могъл да изпадне в заблуждение. Във философските среди се срещат многобройни примери за това. Някои са се превърнали в атеисти, те отричат всичко, или в материалисти, откриващи всичко в материята. Човекът е едно социално същество. Той изпитва нужда да живее заедно с някого, да споделя, да помага и да бъде подкрепян. Тези чувства трябва да бъдат укрепени у човека. Това е необходимо, защото общественото благоденствие се създава от добре обучени и спазващи обществените правила хора. Колкото по-съпричастен е човек към обществените норми и вярвания, към моралните ценности и етичния начин на живот, толкова по-способен е той да направи себе си и обществото щастливи. Всичко това, разбира се, е възможно чрез опознаването на собствената същност, чрез осъзнаването на собствената си преходност, начало и край. От своята поява до смъртта си човек участва в непрекъснат процес на физическо, умствено, духовно и социално развитие. Човекът е същество, което по различен начин реагира в различните ситуации. Той има физически и духовен живот, съзнателен и подсъзнателен свят. Делата, желанията, очакванията и стремежите на човека са толкова големи, че не могат да бъдат побрани на света. Човек не живее в едно времево измерение. Той има минало, изправен е пред прага на бъдещето. Човешките действия отразяват миналото и настоящото му, състояние, плановете и надеждите му за бъдещето. Човекът иска да опита всичко – от материалното до духовното, да види, да опознае и да изживее всичко. В този смисъл животът му се струва твърде кратък. Човекът се възприема като малка вселена, а вселената като един голям човек. С уникалността си човек би могъл да впечатли всички живи разумни същества, но и обратното е валидно: при неправилно напътствие той е в състояние да уплаши дори и свирепи животни. Нужно е да се положат усилия, за да разкрие човек човешката си същност. А това е възможно само когато човек бъде оставен насаме с посланието на Създателя. Според многобройните изследователи човекът е великолепно същество и е най-висшето от създадените. Човекът, създаден по един съвършен и уникален начин, трябва да опознае себе си. Човекът, представляващ един малък космос, е изпълнен с толкова тайни, колкото съществуват в цялата Вселена. Човекът, който открива звезди, по-големи от Слънцето, и милиарди галактики, трябва да отдели повече време, за да открие себе си, да се контролира и да живее по най-добрия начин съобразно потребностите си. Със своята духовна същност той е една вселена и най-свършеното измежду създанията. За да е в състояние човекът материално и нравствено да бъде полезен на себе си и обществото, той трябва да познава себе си добре и ясно да съзнава целта на своето сътворение. Човекът, който похабява живота си в търсене на тайните на Вселената, трябва да опознае и себе си, да открие своята мисия, значението и ролята, които са му отредени, трябва да открие тайните, свързани с него самия, да опознае вътрешния си свят и своята собствена природа. Този, който не е наясно с целта на сътворението и отреденото му предназначение, не би могъл да бъде наясно с нищо. В един свободен, лишен от цели и стремежи живот човек се чувства неспокоен и не е полезен и на другите. Необходимо е той непрекъснато да опознава себе си, да открие своя Създател, да прозре съществуването си на този свят и да се убеди, че ще му бъде направена равносметка на делата. Тази убеденост ще му гарантира смислен живот и чувството, че е полезен и успял.

Часът беше свършил. Излязохме от аудиторията, без да бъде направен какъвто и да е коментар по темата. Предполагах обаче, че Мехмед и неколцина студенти, подкрепящи неговите възгледи, ще дойдат в кабинета ми. Имаше още много неща, които щяха, а пък и трябваше да бъдат коментирани по въпроса.

ЗАСВИДЕТЕЛСТВАХ УВАЖЕНИЕТО СИ КЪМ МЕХМЕД

Така и стана. Не бях сгрешил в предположението си. Когато пристигнах пред кабинета си, видях, че Мехмед ме чака пред вратата. Приближих се изключително дружелюбно, поканих го вътре, стиснах ръката му и поръчах чай.

- Имам много време Мехмед – казах аз. – Настани се удобно. Вярвам, че тези срещи ще заздравят нашето приятелство и ще ни дадат възможност да обменим възгледите си.

Започна един изключително деликатен и приятен разговор. Давах възможност повече на Мехмед да говори, така вниквах в неговите мисли и възгледи. Изслушвах с голямо спокойствие и не реагирах отрицателно дори и на най-радикалните и обезпокоителни неща. Впоследствие излагах моите възгледи, без да го засягам или гневя. Дори когато реакцията му беше остра, аз подхождах с уважение към начина му на мислене. Съвсем нормално беше тогава различно да разбираме нещата. Това обаче не беше пречка за приятелството ни. По този начин спечелих доверието на Мехмед. Колкото повече разговаряхме, излагахме своите мнения и взаимно си отговаряхме на въпросите, толкова повече нарастваше разбирателството помежду ни, отношенията ни ставаха по-сърдечни и толерантността ни един към друг растеше. Сякаш бяхме се разбрали със студента ми, седящ срещу мен – човек, който не вярваше, който отричаше всичко духовно и всичко, което имаше отношение към религията. Изразих задоволството си, когато стана и поиска разрешение да излезе. Като ми подаде ръка, той каза:

- Благодаря за разговора, господине. Вярвам, че ще го продължим.

Аз също го уверих в своята добронамереност и сериозност, засвидетелствах му уважението си за пореден път и го изпратих. Бях много доволен, че приятелството и взаимната ни заинтересованост се развиват. Мехмед можеше да бъде много ценен за хората около себе си, в случай че се отърсеше от своите вредни и опасни възгледи. Трябваше да провеждаме повече такива срещи.

Лекциите продължаваха. Наред с това продължаваше напълно неосъзнатият и безпоряден живот на Дюзджели Мехмед. Аз обаче се опитвах – доколкото беше възможно – да отговарям на дръзките му въпроси, без да го разсърдя, ядосвам или упреквам. Понякога дори останалите студенти протестираха срещу толерантността ми.

- Защо толкова уважавате този човек господине? – питаха те. – Не би трябвало дори да му обръщате внимание.

Не... Аз не бях на същото мнение. Има начин да бъдат разрешени проблемите на всеки студент. Не трябва да се твърди, че те са неразрешими, без да сме сигурни в това. Може би за да бъде открит начинът, са необходими малко повече усилия. Дворецът за него беше превземаем дори и при една-единствена врата. Тя трябваше да се търси упорито, а не при първата трудност да се изостави планът. Според него у всеки човек има частица доброта въпреки залитанията му в погрешни посоки и със сигурност има начини, средства, пътища, по които той да бъде достигнат. Хората, които са смятани за лоши и безполезни, не бива да бъдат изцяло игнорирани от обществото. Необходимо е докрай да се използват възможностите за диалог с тях. И ще стане възможно да се намери път към сърцата и разума им, и само така би могло да им се помогне да преодолеят заблудата.

С Дюзджели Мехмед бяхме се сприятелили доста добре. Когато се срещахме, той се пооправяше, навеждаше се в знак на уважение и питаше как съм. Дори в много случаи ми казваше на шега:

- Господине, това уважение е специално за вас. Не го изразявам към никой друг. Подмазвам ви се.

Аз от своя страна го поощрявах:

- Ти си различен за мен, ти си истински приятел за мен. Вярвам много в теб. Убеден съм, че с успехите, които ще пожънеш, ще засрамиш всички.

Това радваше Мехмед много.

"ЖИВЕЯ ЗА УДОВОЛСТВИЕ И НАСЛАДА"

Изморен след лекциите през целия ден, мислех да се усамотя в кабинета си и да си почина. Докато си наливах чай, на вратата се почука и вътре влезе Мехмед. Поканих го да седне и казах един анадолски анекдот:

- Заповядай ето тук, Мехмед. Изглежда, че тъщата ще те обича.

Засмяхме се. Докато пийвахме чай, Мехмед каза:

- Господине, искам да ви питам нещо.

- Да, слушам те – отвърнах аз.

С характерната за него прямота той каза:

- Вие наистина ли ме вземате на сериозно или само ме занасяте?

Бях учуден от прямотата му. И за да не го покажа, леко се усмихнах.

- Ти си един младеж, който трябва да бъде взет на сериозно. Виждам много сериозни неща в твоето бъдеще – казах аз.

Мехмед се смути за момент и рече:

- Благодаря ви, господине. Знаете ли, уважението, което ми отдавате, ми дава малко надежда. Понякога си мисля дали е възможно един ден да стана още по-лош и да бъда напълно отхвърлен? Или ще дойде ден, когато ще започна да се държа нормално по начин, по който хората ще ме приемат?

Като ме гледаше в очите, той очакваше да потвърдя една от тези възможности.

- Разбира се, че ще стане второто – казах аз. – Убеден съм, че един ден хората не само ще те приемат сред тях, но и че ще те похвалят за добрите ти дела.

- Господине, имате големи очаквания – усмихна се Мехмед. Той не искаше да повярва.

За да придам на разговора сериозност и дълбочина, му зададох няколко въпроса.

- Как мислиш, Мехмед, поради каква причина сме създадени? Поради каква причина е създадена цялата тази Вселена, която ни обслужва? Каква е целта на живота? Защо живеем ние?

Отговори, без да се замисли:

- Господине, аз вече изложих своята житейска философия. Аз живея заради удоволствието и насладата. Действам според това, което ме прави щастлив. За мен животът няма определен смисъл и категорични правила. Ще живея на този свят доколкото и както мога, а след това ще си замина. А когато умра, да става каквото трябва. За мен вече всичко ще е свършило.

- Значи да живееш свободно и необвързано като животно, да вършиш всичко, което си поискаш, и когато умреш, да бъдеш захвърлен...

- Да господине точно така...

Това изказване ме улучи като стрела право в сърцето. Това беше жив пример за един от резултатите на образователната ни система. Логика, която съдържа в себе си вярата, че човекът произлиза от маймуна, че животът е предназначен за удоволствие и наслада и че няма да има никаква равносметка след смъртта... Каква полза щеше да има от човек, израснал с такава логика? Каква полза за неговото семейство, за обществото, за държавата... Кой ли можеше да контролира човек, който не вярва, че ще му бъде потърсена сметка затова, което е извършил? Колко хора, способи и средства трябва да изразходи държавата, за да спре един такъв човек? Щеше ли да бъде достатъчно да бъдат спрени злините и вредите на тези хора, дори да се вземат всякакви мерки? Възможно ли е човек да бъде контролиран в пълния смисъл на думата? Защо тогава все още не бяхме свидетели на тази истина? Обърнах се към Мехмед:

- Може ли да ти задам още един въпрос?

- Заповядайте, господине - каза Мехмед.

- Да не дава Аллах да се случи, но ако разсъдъкът ти не е на мястото си и отидеш на лекар, а той възвърне здравето ти, как мислиш да му се отплатиш?

- Господине, какво ще рече това? Лекарят, спасил един луд, заслужава благодарност за цял живот. Защото той е спасил живота на човек.

- Добре тогава, а ако си сляп и не виждаш света, ще бъдеш ли задължен на човека, който ти помогне да възвърнеш зрението си и ти започнеш да виждаш?

- Разбира се, че и той заслужава благодарност цял живот. Цената на това би трябвало да бъде много висока.

- А каква ще бъде благодарността на човека към някого, дал му всички органи, вдъхнал му дух за живот?

- О-о-о, господине, това не може да се оцени. За това няма да бъде достатъчен не само един живот, а хиляди такива. Дори човек да му стане роб, пак не може да изплати дълга си.

- Не ти ли е идвало наум никога до днес – попитах Мехмед – кой и защо ти е вдъхнал и неговите прекрасни и великолепни блага, които притежаваш? Ако трябва да се издължим за притежаваните от нас блага и се налага да работим като роби, то тогава какво ли бихме могли да дължим на този, който притежава сила и мощ да ни дари с това превъзходно творение, наричано човешко тяло, със земята – с цялото й богатство от жива и нежива природа, с Вселената, с милионите й дарове, и ни ги дава на наше разположение? Не бихме ли искали да знаем и познаваме Този, който ни е дарил и дал на разположение всичко това?

Мехмед замълча и за известно време се замисли.

ЛИЦЕТО, КОЕТО ПРЕДОСТАВЯ ХИЛЯДИ БЛАГА,

БИ ЛИ ГИ ДАЛО БЕЗВЪЗМЕЗДНО?

Продължих след минута:

- Онзи, който ни предоставя хиляди блага по време на нашия живот, би ли ни ги дал безвъзмездно? Не би ли искал отплата за всичко това?

Мехмед тъжно и унило отговори:

- Господине, моля ви да не говорим за това. Не искам и да мисля в момента. Това са дълбоки неща. Карат ме да се замислям и ставам неспокоен. Оставете ме да продължа да живея, както го правя.

- Тази позиция не е решение – казах аз. – Този, който ни е изпратил на тази земя и ни е дал безвъзмездно блага, сигурно ни е изпратил с някаква цел и сигурно би трябвало да изисква от нас нещо, когато ни прибере обратно. Срещу всяка придобивка се дава нещо в замяна и се прави сметка. Един виден ислямски учен казва: "Човекът е свидетел на това, че не е дошъл на земята за удоволствие и наслада, че с течение на времето младите остаряват и тези, които идват, си отиват. Значи човекът не е дошъл на земята само за да живее хубаво сред удоволствия и наслади. Може би човекът е дошъл на този свят с огромен капитал, за да работи и да заслужи щастието на един вечен живот."

Мехмед изведнъж стана и каза:

- Господине, това е много сериозно. Аз все още не съм готов да слушам и да възприемам тези неща. Аз имам изградени позиции, живея, без да се замислям над това. Ако слушам такива неща, трябва или да се променя, или да се самоубия. Засега не ме закачайте, моля Ви.

Ставаше ясно, че вътре в него бушуваше буря и че той преосмисляше ценностите си. Аз също се изправих и казах:

- Добре. Нека да бъде както искаш. Да не говорим повече за това. Доскоро виждане!

След няколко дни се срещнахме в градината на университета. Той отново ме поздрави с голямо уважение и учтиво ми подаде ръка.

- Господине, въобще не се обаждате. Да не сте ме забравили? – каза той.

- Мехмед, как бих могъл да те забравя? Ти си достатъчно различен, за да не може човек да те забрави – отговорих аз.

С типичната си прямота, той каза:

- Господине, вечерите са дълги. Или ни елате на гости, или ни поканете, ние да дойдем. Времето в аудиторията не е достатъчно и не можем да се видим за по-дълго.

- Добре – казах аз. – Ти знаеш, обаче, че тук съм като ерген. Но мога да те поканя вкъщи този уикенд. Бихме могли заедно да направим едно кратко пътуване и да те приема като гост и дълго – дълго да говорим.

- Сериозно ли, господине? - попита той.

- Да, разбира се, че е сериозно...

- Искате да кажете, че вземате решение, без да питате жена ви? – пошегува се той. Засмяхме се.

ПОКАНИХ МЕХМЕД

Домът ми не беше в града, в който работех. Затова заедно с Мехмед отпътувахме там, където живееше семейството ми, за да прекараме уикенда заедно. Беше кратко, но интересно и приятелско пътуване. След гостуването му щяхме заедно да се върнем обратно в университета. Като мой гост Мехмед беше по-внимателен и по-учтив от обикновено. Беше очевидно, че се старае да не ме засегне. От момента, в който влезе в къщата, вниманието му беше привлечено от рафтовете с книги, от подредбата на стаите, от цветята. По всичко личеше, че се намира в необикновена за него среда. За да накараме гостенина да се чувства удобно, аз и семейството ми се стараехме да покажем гостоприемството си. Това от своя страна караше Мехмед да се чувства доволен и спокоен. Обстановката по време на вечерята беше приятна. Присъствието на Аллах беше осезаемо в задушевната атмосфера и уюта, който предизвикваше тя. Мехмед много се впечатли от различните гозби, които бяха поднесени. Преувеличавайки, каза:

- Господине, чувствам се като в приказка за духове. Подредбата на масата, отличният вкус на ястията, естетичният вид на стаята, деликатността ви, която ме смущава... Стига вече, изпитвам неудобство от това.

Разбира се, че той ми правеше комплимент. Не всичко беше така, както той го представяше. Беше много умен младеж и знаеше много добре кога какво да каже. След вечерята започнахме да пием чай и подхванахме сладък разговор. Започнах с обикновени теми, засягащи въздуха, водата, и се стигна до важните въпроси. Унесени по една интересна тема, Мехмед като че ли откри нещо голямо и каза:

- Господине, тази вечер изглежда, че ще бъде много дълга.

Аз отговорих спокойно:

- Утре е събота. Така или иначе не е учебен ден. Имаме на разположение както нощта, така и деня.

Мехмед продължи:

- Не винаги е лесно да се намери толкова свободно време. Необходимо е да се възползвам много добре от тази вечер. Поне това е моето мнение. Аз не споделям важните теми с всеки. Но вие сте изключение. Това е така, защото вашият подход към нещата и уважението, което засвидетелствате на събеседниците си, силно ме впечатляват. Господине, ако ми позволите, искам да започна темата от тук: Малко или много аз съм наясно с вашите виждания. Поддържате нещата, които се основават на Аллах и на религията. Аз пък защитавам точно обратното.

В този момент се намесих:

- Извинявай Мехмед, всъщност аз имам някои предположения относно теб, но въпреки това не съм те опознал напълно. Ако желаеш, обясни ми накратко основите на твоята философия. По този начин ще те опозная по-отблизо.

- Моята философия, господине, т.е. философията на "младежта без правила", се основава на следното: Човек идва веднъж на земята. Искаме да живеем така, както ние решим. Не зачитаме никакви божии правила, които могат да попречат да си живеем живота, който искаме. Законите, правилата и религиозните разбирания поставят различни препятствия пред хората, възпрепятстват изпитването на пълна радост и удоволствие. Ние пък от своя страна, за да можем да живеем така, както си искаме и да изпитаме сладостта от живота, смятаме, че Аллах и религията не съществуват, че правилата са безсмислени, че идеалното съществуване е това без правила.

Тази накратко описана философия на "младежта без правила" беше една истинска заплаха за обществото и неговите ценности. Настръхнах, когато чух това. Трябваше да се вземат бързи мерки срещу това. Но как?

ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ПРЕДЛОЖИ ЛЕК

СЪОБРАЗНО БОЛЕСТТА

Този ход на нещата не можеше да бъде предотвратен с твърда сила, с наказание, с изключване от университета и със заплахи. Решението на проблема трябваше да се търси там, където той се бе зародил. Съгласно този принцип това течение използваше преди всичко отричането и разточителството като средство за привличане. Срещу течението, което защитава, че Аллах и религията не съществуват, че може да се живее според желанията, трябваше по нравствен, логичен и научен път младите да се убедят в съществуването на Аллах и значението на религията. Че криво разбраното удоволствие и наслада ще донесат на човека не щастие, а могат да го доведат до много по-лоши състояния. Само по този начин беше възможно да се пренасочи това течение. След като тъжно наблюдавах своя студент, който не знаеше какво върши, обсебен от нихилизъм, от погрешна представа за свобода и от разточителство, го попитах така:

- Как можеш да бъдеш спокоен и щастлив, след като отричаш Аллах и религията, след като погазваш всички правила? Нима твоят разум и твоята съвест могат да бъдат спокойни?

Той сведе глава и известно време се замисли. Когато започна да говори, изглеждаше, сякаш отговаря на много труден въпрос:

- Да, господине, спокоен съм. Или поне се опитвам да бъда.

Не пожела да говори повече. Въпреки че се опитваше да бъде спокоен, постъпките му го издаваха. И той, и аз знаех, че не е спокоен. След това, сякаш за да се освободи от тежестта на отговора си, изведнъж отклони вниманието от себе си.

- Господине, много добре разбрах вашите възгледи и гледна точка. Непременно ли трябва да има създател този свят? Не могат ли нещата сами да се създадат? Не може ли системата да се развие от само себе си? Имаме ли нужда изобщо от един Аллах?

Това виждане представляваше основата на материализма и нихилизма. Може би този въпрос щеше да бъде началото, от което можехме да навлезем в същината. Или пък Мехмед искаше да ме изпита? За да не оставя впечатление, че говоря наизуст, взех някои книги от библиотеката си и започнах по темата. Основният източник бяха книгите начело с произведенията "Рисале-иHyp".

- Моята теория пък е съвсем противоположна. Според мен Аллах съществува и Той е създал Вселената. Светът има начало, ще има и край. Той не се е самообразувал, нито пък е бил създаден от природата.

- Вие изложихте вашето твърдение. В отговор на това ще изложа моята теза. Ще се опитам да я докажа с разумни, логични и научни обяснения.

- Но за да придобие разговорът ни смислен вид, нека да не спорим, а да се изслушваме последователно.

Мехмед кимна утвърдително.

- Нека разговорът ни да бъде обоснован научно, разумно и логично – продължих аз. – Всеки да се обоснове мотивирано и чрез примери да докаже твърденията си.

Споразумяхме се по този въпрос.

- На първо място – създадена ли е Вселената, или не е? Вечна ли е материята, има ли свое начало и свой творец? Нека да започнем от тук – казах аз.

- Добре – каза Мехмед, като кимна.

СВЕТЪТ ИМА НАЧАЛО, ЩЕ ИМА И КРАЙ

Вече можехме да се потопим в темата. Започнах с въпроса за теорията за Големия взрив, която доказва по научен път възникването на света. През последните години предимно западните учени започнаха да поддържат тази теория, тъй като тя описва по най-подходящ начин сътворението на света, низпослано в Корана.

- Теорията за Големия взрив се основава на истината, че този свят има начало. Според нея първоначално космосът и галактиките са били създадени от горещо и сгъстено вещество. В резултат от страхотна експлозия това вещество се е разпръснало в пространството, отделили са се голямо количество енергия и материални частици, които впоследствие са станали основа за създаването на Вселената. Материалните частици и радиацията били разпределени по перфектен начин и мярка, които довели до възникването й. След като се образувала земната повърхност, атомите се свързали в предварително организиран ясен модел, като това ставало според физичните и химичните закони. Образували се елементарните частици като протона и неутрона, появили се и тежките елементи. Родили се звездите, Слънцето. Образували се галактиките. Изследванията от последните години показват, че Вселената бързо се разширява, а галактиките се отдалечават една от друга. Ако разгледаме разширяването назад във времето, ще установим, че цялата Вселена е възникнала от шепа материя. Всички тези изследвания показват, че Вселената е започнала от едно нищо. В Корана се описва, че небесата и Земята са създадени за шест дена, а Вселената – за два. Разбира се, тук думата ден означава "фаза и епоха", както е изяснил Аллах. В Корана се споменава за дни, равни на 1000, даже и на 50 хиляди години. Тези понятия в Корана са знак за стадиите на сътворението. Първоначално Аллах създал веществото, наречено етер, което е в течно състояние и обхваща цялата Вселена, и изградил небесата и Земята от този етер. Великият учен Бедиуззаман написал следното за сътворението на Вселената, основавайки се на Корана – 7-и айет от сура "Худ": "Престолът на Аллах бил върху веществото етер, подвластно на законите на водата." След сътворяването на веществото етер първите произведения на Създателя образували основата. След като създал живите същества от етера, Той го разположил в атомите. Бедиуззаман споделя тезата си, че това е вещество, подобно на водата, което запълвало празнината между веществата. Освен това набляга на това, че вискозни и течнообразни неща като електричния ток, светлината, топлината и силата на привличане са образувани от етер и че по този начин е образувана цялата Вселена. След като Аллах от нищото създава веществото етер, станало основа на първите създания, Той организира атомите в газообразно, течно и твърдо състояние. Първата планета, която е втвърдена, е Земята. Земната повърхност най-напред се втвърдила, като образувала кора и дала живот, докато в същото време звездите и другите планети останали продължително време в състояние на газ, после в течно състояние и под формата на огнена маса. Сътворението и образуването на нашата планета е станало преди сътворението на небесата и на другите планети. "Небето и земята бяха залепени. След това ние ги разделихме един от друг." От този айет става ясно, че в началото земята и небето били залепени, а по-късно разделени. Това твърдение е в пълен унисон с науката в наши дни. Много учени твърдят, че в текста в 30 айет на сура "Енбия" – "И сторихме от водата всяко живо същество" – се има предвид етерът. Защото етерът е сложно течнообразно вещество.

Мехмед се намеси:

- Господине, аз пак не мога да се съглася с тезата за това сътворение от нищото. Как се сътворява от нищо? Нищото означава нематериално. Как може да се създаде нещо без материя?

- Ето как – казах аз и продължих. – Аллах има два начина на сътворяване: единият е ибда, т.е. създаване от нищото. Другият е инша, т.е. създаването на едно ново същество чрез събиране на вече създадени определени елементи. Веществото етер е създадено от нищото и то е, което дава основата на всичко материално и представлява първата същност на Вселената. Това вещество избухва с Божия заповед и от него произлизат атомът, енергията и други важни частици. Това първо сътворение е станало само веднъж и е положило основите на т. нар. сътворение инша. В нашето съвремие вече не става дума за сътворяване от нищо. При първото сътворение материалното било създадено в достатъчна степен. Но въпреки това всяка пролет съживяващите се отново милиони растения и дървета не са идентични по форма, цвят, модел, миризма в сравнение с предходната година. Всички те се създават всяка пролет от нищото. Сътворяването чрез заповедта „Бъди!" е непонятно за нас хората, защото ние не притежаваме необходимите сетива за възприемането й. Нещо, което според нас не съществува, дори и да няма материален израз, то се знае от Аллах. Тъй като Аллаховото качество „знание" е всеобхватно, т.е. включва всичко в себе си. Следователно нищо не може да остане извън пределите на Божественото знание. Това, което е произлязло от кръга на това знание в кръга на материалното, за нас е сътворено от „нищото". Но в никакъв случай не можем да си го представим като абсолютна „нищета".

Мехмед каза:

- Господине, обяснете по-подробно!

- Да речем, че едно нещо е създадено, без преди това да е имало образец, модел и подобно на него такова. Това според нас се създава от нищото, нищетата. Това нещо, което за нас е безпрецедентно, съществува в Божественото знание. Ние не узнаваме за него, докато не ни бъде представено, т.е. когато получи материален израз. След неговото появяване ние вече мислим, че то е създадено от нищо. Тази констатация я правим според нашия умствен капацитет. И според нас то е създадено от нищото. То според Божественото знание не е така. Защото то е в рамките на Божественото знание, но без видима форма за нас хората.

Мехмед пак ме прекъсна:

- Как би могъл Аллах да унищожи нещо, което съществува? И обратното – ако не може (Аллах да пази!) да унищожи нещо, как тогава може да създава?

След въодушевеното изказване на Мехмед продължих спокойно:

- Израстващите всяка пролет растителни видове, възникващите миризми, форми, модели се променят или изчезват с идването на зимата. Ако сложим едно дърво в печката и го запалим, ще видим, че то се превръща в пепел. В този момент формата, тежестта, миризмата, цветът и самото дърво са изчезнали. Може би енергията, която е отделило при горенето, е трансформирана в полезна дейност, но това никога не може да върне обратно неговия цвят, оттенък и миризма, за нас те са изчезнали. Изследванията на учените астрономи през последните години показват, че звездите, които са по-големи от Земята, се загубват в т. нар. черна дупка, и изчезват от материалния свят. Силата на привличане на една черна дупка клони към безкрайност. Черните дупки наподобяват бездънни ями, които за един миг поглъщат топлината, светлината, звука и всякаква друга радиация и са способни да премахнат всички големи ветрове. Затова те се възприемат като примери за преминаване към един вечен живот.

Мехмед скръсти ръце, пое дълбоко дъх и каза:

- Господине, тези обяснения не ме задоволиха напълно. Но са най-логичните, които съм чувал досега.

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е СИСТЕМАТА

ДА СЕ СЪЗДАДЕ САМА?

Мехмед внезапно започна да говори, сякаш беше открил нещо много важно:

- Не е ли възможно простите вещества, простите системи да са създали по-сложни и така в крайна сметка да са се усъвършенствали?

За да мога да обоснова отговора си, казах:

- Не говориш ли за образувание, което се е създало от само себе си?

- И така може да се каже – каза той с лека усмивка

- Не е възможно. За да те убедя – казах аз, - трябва да започнем с опознаване на атома, който е в основата на онези прости образувания и на материята. Ако отворим книгите, ще разберем, че те са градивните частици на света. С обединяването на атомите в различни съотношения се образуват молекулите. Молекулите от своя страна чрез различни комбинации помежду си образуват елементите. Тези елементи изграждат света, който ни заобикаля, заедно с живите същества и неживата природа, намиращи се в него. Науката различава четири фундаментални сили: две ядрени сили – силни и слаби взаимодействия, електромагнитните и гравитационните. Нашето битие е възможно благодарение на съществуването и действието на тези универсални сили. Значимостта им е толкова голяма, че ако липсва една от тях, например ядрената, ядрото на атома би се разпаднало. Ако пък липсва т. нар. слаба сила, не биха могли да се образуват електроните. Без електромагнитната сила атомът също не би могъл да съществува. Без силата на привличане нямаше да съществуват нито светът, нито Слънцето, нито пък ние самите. Ако липсва дори само една от тези сили, това би означавало край на света. Дори и един малък недостиг в една от тях ще доведе до същия резултат.

Продължих с установените от науката теории, свързани със значението и действието на атома, дадох пример и от моята професия:

- Да предположим, че съм станал преподавател на група студенти. Студентите, десетина-двадесет на брой, говорят и ние различаваме всеки техен глас благодарение на атомите. Чрез атомите достига и слънчевата светлина и топлина в стаята. Различаваме и седемте основни цвята пак благодарение на тях. Топлината, която печката излъчва, се разнася наоколо пак с помощта на атомите. В същия момент можем да чуем звук от далечно радио, гръмотевица или звънец. Това става отново посредством същите тези атоми. Дори в стаята да има сто хиляди човека, и всички те да говорят с различни тонове, различни произношения и на различни езици, атомите ще пренесат тези звуци, без да ги смесят или забавят. Ако разберем, че един разумен човек върши пет-шест неща едновременно, например говори с един, слуша друг и в същото време пише нещо и смята наум, бихме го обявили за световен рекордьор. Не е ли смайващо как един мъничък атом, лишен от дух, разум, сетива и вяра, е в състояние да върши хиляди дейности за един миг без недостатък, объркване и с абсолютна прецизност? На кого принадлежи силата, която управлява и контролира малките атоми и величествените галактики, който е дал равновесието на Вселената и притежава безгранично знание? Каква случайност би могла да сътвори това? Ако имаме нужните камъни, пясък, цимент и желязо, бихме ли могли само като съберем тези материали, да изградим дворец, без да има майстор, нито план или проект? Възможно ли е един такъв превъзходен дворец да бъде изграден от само себе си? Потвърждавайки страхотната система, равновесие и превъзходство на Вселената, ние избягваме основната тема. Достатъчно ли е да открием законите? Защо не мислим за могъщия Владетел, управляващ законите? Човекът е страшно любопитен. С това любопитство трябва да се опита да разбере кой е Този Майстор и нашето възхищение би трябвало още повече да се увеличи. Как може хората да са толкова нехайни към Този, Който притежава сила, която от едно малко семе кара да порасне цяло дърво с хиляди плодове, да създаде Вселената, живата и неживата природа от елементи, съставени от атоми, които държат в равновесие съществата с четирите основни сили? Как не откриваме Собственика на тази Вселена след разбулването на толкова много тайни?

МОЖЕ ЛИ ПРИРОДАТА

ДА СЪЗДАДЕ ВСЕЛЕНАТА?

Мехмед направи последен опит да защити правотата на своите възгледи:

- Природата е в състояние да контролира всичките си творения. Според мен тя си има свои механизми.

Опитах се да опровергая твърдението на Мехмед, като започнах спокойно:

- Първо трябва да изясним какво всъщност представлява природата. Тя включва водата, почвата, въздуха, климата, който се проявява чрез фактори като слънцето, топлината. Тя е база за развитие на растителния и животинския свят. Тя е уникална сама по себе си система, благоприятна среда за развитие и усъвършенстване на всичко сътворено. Но сама по себе си природата не може да създава от нищо нещо, тя пресътворява даденото й първоначално. Много често ние, хората, се удивляваме на т. нар. природни чудеса, на красотата и неповторимостта на растения и животни, недокоснати и ненаправени от видим творец, и изобщо не се замисляме за Твореца, за Създателя на всичко това, за уникалността Му, за възможността Му да създава неща, непонятни за човешкия разум и логика. Човекът е устроен така, че да се възхищава на видимото, и твърде често пропуска невидимото, истински достойно за възхищение. Много често се възхищаваме на творенията, а не на Твореца – истински заслужаващ това.

Мехмед беше поразен от думите ми, безпокойство и объркване беше изписано на лицето му. В този момент домакинята на къщата поднесе плодове и ни прекъсна:

- Стига господин Халит, измори гостенина си. И все ти говориш. Позволи и госта да изрази позициите си:

На този деликатен намек Мехмед отвърна:

- Не, госпожо, господинът не ме изморява. Този разговор е много полезен за мен.

Докато хапвахме плодовете, продължихме разговора си. В това време се налагаше често да прекъсвам изказванията си заради телефонните обаждания. Търсеха ме много често мои студенти. Всеки от тях имаше проблеми, които искаше да сподели с мен. Опитвах се да им помагам, доколкото можех. Последният ми разговор беше с една студентка от село, недалеч от Адапазаръ. Тя имаше сериозни проблеми със семейството си, което беше против това да се забулва и да кланя намаз. Посъветвах я да не се противопоставя на семейството си, да не обижда родителите си, да остави някои неща на времето и да запази спокойствие. Всички тези телефонни обаждания впечатлиха Мехмед, който каза:

- Господине, вие сте в много добри отношения с вашите студенти. Честно казано, учудих се колко много се занимавате с техните проблеми. Необходимо ли е всичко това според Вас?

- Да – казах аз. – Дори е задължително. Причините за това са две. Първата е, че учителят е този, който най-добре трябва да разбира проблемите на студента и да помага за разрешаването им. Студентът трябва да има доверие на преподавателя. Ако го има това доверие, голяма част от проблемите му ще бъдат разрешени още в университета, преди да се споделят пред семейството, обществото и улицата. Ние, преподавателите, трябва да допринасяме за укрепване на доверието между нас и студентите. Втората причина, поради която правя това, е, че когато аз самият бях студент, възможностите ми бяха ограничени. Моите преподаватели ми помогнаха материално и ме подкрепиха морално. И ако те не ми бяха помогнали, може би нямаше да завърша училище и щях да съм човек, който още в ранните си години е намразил живота и е станал вреден за обществото. По този начин днес аз изпитвам морално удовлетворение и продължавам делото на моите преподаватели, като се занимавам с проблемите на своите студенти.

Мехмед сведе глава за момент. Като че ли търсеше нещо и след това започна да говори:

- Ех, всички преподаватели да се занимаваха със своите студенти като вас! Тогава съм убеден, че една голяма част от неразумните действия на хората и обществените проблеми биха били разрешени още преди да са се развили. Защото най-големият източник на проблеми за хората и обществото е безотговорното отношение към тях.

Мехмед изричаше разумни неща. И даваше пример със себе си, защото явно личеше, че е изпитал това на гърба си. След като изяде плода си, той поиска разрешение да си измие ръцете. Изправихме се заедно. След като Мехмед си изми ръцете, му подадох кърпа, за да се избърше.

- Господине, моля Ви! - каза той, като лицето му веднага поруменя. – Не правете това! Засрамвате ме много!

- Не, Мехмед – отвърнах му аз. - Гостенинът има много важно място сред мюсюлманските вярвания и традиции. Гостите идват в дома ни с препитанието си и въобще не представляват тежест за своя домакин.

Мехмед наведе глава и не отговори. Знаех, че Мехмед пуши и че в момента не го прави от уважение към мен, и затова, за да го успокоя, му казах:

- Заповядай на балкона, Мехмед. Изпуши една цигара, пък после ще продължим.

- Колко сте прозорлив, господине – каза той и излезе на балкона.

ЗАЩО АЛЛАХ Е СЪТВОРИЛ СВЕТА?

След като Мехмед изпуши цигарата си, заехме отново местата си един срещу друг на ореховата масичка, върху която лежаха книги. Мехмед хвърли поглед върху картините, окачени на стената, и накрая спря поглед върху една привлекателна и интересна картина. На нея беше нарисуван прекрасен пейзаж, а долу стоеше следната мисъл от произведението "Месневи-и Нурие": "Ти си гостенин тук и след това ще отидеш на друго място. Този, който е гостенин, не може да се обвърже духовно с нещо, което не е донесъл със себе си. Така както ще се отделиш от това жилище, така ще се отделиш и от този град. По същия начин ще се отделиш и от този лъжовен свят... Тогава постарай се да излезеш чист." Мехмед беше разтърсен от тези хубави мисли. Остана неподвижен и се замисли дълбоко. След известно време ми зададе следния въпрос, като наблягаше на всяка дума:

- Господине, защо Аллах изобщо е създал света? Ако не беше го създал, хората също нямаше да ги има и нямаше да има толкова много проблеми и трудности.

Мисълта за преходността на живота бе намерила отзвук у него. Въпросите, които задаваше, не изглеждаха обикновени и такива, които можеха да бъдат отминати с лека ръка. Те представляваха изключително важна основа за изграждането на вярата. Ако тези въпроси не изясняха достатъчно добре, имаше опасност той да не преодолее своето объркване.

- Мехмед, създаването на света е избор на Аллах. Ние, като сътворени същества, не можем да търсим причините за създаването. Проява на неуважение би било, ако зададем въпрос на някой богат човек защо е облякъл и нахранил нуждаещи се, дал им е пари и ги е зарадвал по своя воля и желание. Същото неуважение се демонстрира и с въпроса, защо Аллах е създал Вселената. Дори и да се опитаме да разгадаем това с възможностите на своите умове, не бихме могли да достигнем до истината. Създателят сам не обяснява защо е сътворил, а пък ние, неговите творения, въобще не сме в състояние да разгадаем това. И да го направим, то ще бъде недостатъчно и непълно. Само бихме могли да кажем, че преди всичко трябва да сме наясно, че поводът за сътворение не удовлетворява някаква потребност, а е избор и предпочитание на Аллах. Най-важната причина за създаването на този свят е, че Аллах иска да открие своята нравствената красота и съвършенство в това, което е създал. Да види резултатите от научните изследвания, красотата на неговата мощ, превъплъщенията на хубавото, голямото богатство и следите на милостта и състрадателността.

- Т.е. както художникът наблюдава своята картина ли?

- И така може да се каже. Едно знаменито правило гласи: "Всеки, който притежава красота и съвършенство, иска да ги види и да ги покаже." Както ти самият каза, този порив се наблюдава при надарените творци. Например един майстор художник рисува различни картини. Най-напред самият той наблюдава произведенията си и открива в тях красотата. Изпитва неописуемо удоволствие и има нужда да сподели своето възхищение, като ги показва на любителите. Остава доволен от тяхната признателност и одобрение. От друга страна, учените, притежаващи ценни знания, пишат полезни книги. Искат и други да се възползват от техните знания. Те изпитват безкрайна радост от своята работа, когато видят, че трудовете им са полезни на хората и ги водят към добро. Тези примери илюстрират и защо Аллах е създал света. В един кудси хадис (свещен хадис) се казва следното: "Сътворих всички твари само за да бъдат ползата, облагата, любезността и щедростта единствено за тях, а не за да бъдат за Мене. Тоест те виждат полза от Мене, а не Аз от тях." Не Аллах, а сътворените имат нужда от добротата и помощта, любезността и щедростта, подкрепата и милостта Му. Недопустимо е да питаме Твореца, защо е създал света от нищото, защо е дал благодат на всички живи твари, защо им обещава вечен живот, при положение че всичко това е само в наша полза.

Мехмед явно смяташе, че отговорът е изчерпателен, и затова зададе друг въпрос:

- Щом Аллах съществува, защо не се вижда? Вече сме в епохата на технологиите. Всяко нещо, което съществува, се установява. Ако го имаше [Аллах да опази от съмнение!], щяхме да го видим. Как да вярваме в нещо, което не можем да видим с очите си и чието съществуване не може да се установи с помощта на техниката?

Този въпрос вероятно заемаше челно място сред аргументите в подкрепа на отричането на вярата. Може би тези въпроси бяха сред най-често задаваните, откакто човек съществува на този свят, и сигурно щяха да продължат да се задават до Сетния ден. Хората, които бяха възприели отричането и безверието като своя мисия, използваха този и подобни въпроси, когато разговаряха с чисти и невинни хора, за да изпълнят своята цел. По този начин се опитваха да ги объркат и насочат по желания от тях път.

След като отговорих на телефонното обаждане на един студент, се върнах към въпроса. Мехмед продължаваше да ме слуша с голямо внимание:

- Човешкото око не е способно да види всичко около себе си. Зрителните ни възможности са изключително ограничени. Не сме в състояние да видим както вещ, която се намира далеч от нас, така и някои същества - микроби, бактерии, също така и ултравиолетовите лъчи и електричеството. Независимо от това ние знаем, че те съществуват. В действителност зрителното и абстрактното възприемане не трябва да се смесват. Абстрактното е работа на ума и разума. Виждането пък е функция на окото. Окото не вижда всичко, някои неща се осъзнават с разума. Звуковият свят възприемаме посредством ухото. Вкусовете пък усещаме с езика, миризмите – с носа. Човек притежава различни сетива, с които приема различни по вид сигнали. Например звука на радиото възприемаме чрез слуха, вкуса на храната – чрез вкусовите рецептори, аромата на цветята – чрез обонянието, абстрактните неща – чрез разума. Да отречем ли аромата, вкуса, звуците, абстрактните неща само защото не ги виждаме или възприемаме материално? Когато нашият ум осъзнава, че силата на притегляне е тази, която кара Земята да се върти около Слънцето, не може да отречем това само защото не го виждаме с очите си. Не бихме могли да отречем качествата на един преподавател като любезност и милост само защото не може да ги видим с очите си. Нравствените качества се виждат не е с очите, а се чувстват, разбират и усещат с ума и сърцето. Когато видим превъзходна сграда и й се възхитим, ние я виждаме не с окото, а с ума си, защото онова, което окото вижда, не е изкуството, а материалното. Умът ни е този, който осъзнава изкуството. Тези, които казват, че не вярват на това, което не са видели с очи, отнемат функциите на другите сетива. Тези, които казват "Не вярвам на това, което не съм видял", изпадат в съществена заблуда.

Мехмед стана по-любопитен, като зададе следващия си въпрос:

- Добре господине, какво представлява Аллах и как се е появил?

Започнах така:

- Човекът със своя ограничен ум не е в състояние да открие какво представлява Аллах, какво нещо е и на какво прилича [Аллах да пази!]. Човешкият ум има определени граници. Не е възможно с един ограничен ум да бъдат разбрани безгранични неща като това. Това е все едно да се опиташ да измериш безкрайна тежест с малък кантар. Тъй като Вселената и хората, които Аллах е създал, не приличат на Него, то не е възможно да се прави каквото и да е сравнение. Когато гледаме една картина, решаваме, че тя не се е самосъздала, а е дело на майстор художник. Но в същото време знаем, че той не прилича на боите, рамките, кърпите и четките, които ползва. Художникът, сътворил картината, със своята плът, кръв, ум и воля представлява нещо съвсем друго. Не прилича въобще на картината, която е направил. Ето защо и създателят на света – Аллах – не прилича на създанията си. И ние, хората, като Негови създания, колкото и да се опитваме да разберем какво представлява нашият Създател, пак няма да се доближим до истината. Всяко нещо, което познаваме, е създадено от Аллах. Той не може да се оприличи на никое от тях. Той е създателят. Сътвореният не е в състояние да разбере своя Създател. Не е възможно човешкият ум да даде обяснение на въпроса за Неговото съществуване. Защото човекът и неговият ум са твари, т.е. те са сътворени. Не е възможно едно нещо, което е създадено, да разбере и разгадае своя Създател. Едно много известно правило гласи: "Създаденото не може да проумее Създателя. Тоест не може да го разбере. Разумът също е сътворен. При това положение разумът също не е в състояние да разбере своя Създател." Ако например една печка можеше да говори и се опита да опознае своя майстор, то тя би се опитала да го сравни със себе си и с околните. По същия начин щеше да предположи, че майсторът й също като самата нея използва въглища или дърва и после изпуска дим и оставя пепел, че тялото му е черно, че има три или четири крака. И разбира се, при всичките тези предположения щеше да греши и да не е в състояние да опознае майстора си. По същия начин и човекът, за да опознае Създателя, ще сравни това, което знае и предполага за Него. А това определено ще бъде неточно и доста далече от истината.

Мехмед отново ме прекъсна:

- Господине, нека поговорим за това, как е бил създаден Аллах.

- Ще се опитам да те убедя в съществуването на Аллах с два примера. Ето първия: Представи си един влак с много вагони. Знаем, че всеки от тези вагони задвижва този зад себе си. Не си задаваме въпроса, кой движи локомотива, защото не би могло да има движение, ако няма тяло, което да задвижва другите. Ето и втория пример: Един ефрейтор в армията получава заповеди от офицер. Офицерът от своя страна от някой, който стои над него. Този, който стои над него, получава заповеди от друг, който стои над него. И така се стига чак до главнокомандващия. Не питаме от кого получава заповеди главнокомандващият, тъй като ако той получава заповеди отнякъде, то тогава той не е главнокомандващ. Характерното за главнокомандващия е, че дава заповеди, а не изпълнява. Създателят на света и всичко живо е Аллах. Той е задвижващият, Той е началото на всичко, Той е причината за всичко съществуващо. Границите на човешкия ум са твърде малки, за да разберем това. Неговото съществуване е нещо типично само за Него, недостъпно за нас хората.

КАК ЩЕ БЪДАТ СЪЖИВЕНИ ИЗГНИЛИТЕ КОСТИ?

Нашият сериозен разговор, по който доста се бяхме увлекли, бе прекъснат от поднасянето на чая. Мехмед бе толкова увлечен, че когато видя чая, на лицето му се изписа досада от него. Колкото и да исках да прекъсна разговора, докато пиехме чай, Мехмед продължи да задава въпросите си:

- Да предположим, че Аллах е създал света. Създал е и хората и ги е изпратил на този свят за изпитание. За да могат хората да дадат сметка за делата, които са извършили на този свят, необходимо е те да бъдат съживени отново след смъртта. Точно това е нещото, което ума ми не приема и отхвърля... Как ще бъде съживен човек, на когото костите и месото са изгнили? Това ми изглежда невъзможно.

Погледнах Мехмед с усмивка. Това негово любопитство много ме зарадва, това бе знак за неговото положително развитие. След като изпих една глътка от чая си, продължих:

- Мехмед, не знам дали осъзнаваш това, че ти сам даваш отговора на въпроса, който задаваш.

Сваляйки за миг чашата, която държеше, Мехмед отговори:

- Но как?

- Ти зададе въпроса си, приемайки, че Аллах е създал света и хората и че ги е изпратил на тази земя за изпитание.

- Да.

- Не е ли способен Този, Който е създал света и хората и ги е изпратил на земята, за да ги изпита, да съживи човека след неговата смърт?

Той остана безмълвен. Веднага продължих:

- Вярно е, че този въпрос се задава постоянно и ще продължава да бъде задаван. И един достатъчно изчерпателен отговор безспорно е необходим. Този въпрос има и минало. А именно: Един неверник, който се казва Убей бин Халеф, взел една изгнила кост и отишъл при нашия пророк Мухаммед, алейхисселям. Държейки костта в ръцете си, той я показал на Мухаммед, алейхисселям, и казал: "Аллах ще съживи тази кост, така ли?" Пратеника на Аллах, алейхисселям, отговорил: "Да. Аллах ще съживи тази изгнила кост." След това Аллах низпослал 78-и и 79-и айет от сура "Йасин", които гласят: "И дава той пример на Нас, а своето сътворяване забравя. И казва: "Кой ще съживи костите, след като станат пръст?" Кажи: "Ще ги съживи Онзи, Който сътвори първия път. Той знае всичко как се сътворява." Вниманието ни в айета привлича съвършеността на първото сътворяване, т. е. на създаването на човека. Съвсем нормално е да не съществува никаква трудност в това хората отново да се съживяват, след като са се появили в един свят от нищо. Кой знае, може би това второ сътворяване, наречено от нас второ пришествие, е по-лесно от първото. Бедиуззаман Саид Нурси, като набляга на простотата на съживяването след смъртта, съпоставя в един свой пример строяването за пръв път на една войска, и повторното им събиране, след като чуят звука на тръбата. Дори и да се разпръснат, войниците, които при първото събиране се запознават и запомнят местата си, лесно могат да се съберат отново. В този прекрасен пример войниците се оприличават на молекулите в човешкото тяло. И разбира се, че не е трудно след смъртта тези молекули да се съберат отново при изсвирването на "сур"а от Исрафил. Причината за това днес хората да гледат на съживяването като на нещо, което стои далеч от истината, е тази, че те самите не мислят задълбочено за първото сътворяване и не осъзнават неговата уникалност, а го смятат за нещо елементарно, за което не е нужна изкусност. Но в действителност учените на нашето време остават смаяни пред чудото "създаване на живот" в утробата на майката. Във връзка с това д-р Халюк Нурбаки казва: „Би могло да изглеждат странно на човек това, как ще изчезне материалният живот, и това, как ще се върне обратно след смъртта. Но всички физически характеристики на човека могат да се запишат на малки карти с размерите на една милиардна част от главичкатата на карфица. Този научен факт е потвърден. Ако беше възможно такава една карта да се образува от пръст, то щеше да е възможно картите на всички хора на земята да се съберат в една чаша, да се хвърлят на земята, за да се съживят отново всички заедно. Съществува ли вероятност хората да не се съживят отново, при положение че вирусите, останали под земята безжизнени в продължение на векове, при подходящи условия се развиват отново? Господарят ни, който е създал без недъзи тази Вселена с всичките живи същества в нея, ще ни събере отново на Божията сцена, като изсипе чашата с кодовете, и един по един ще ни съживи със Своята заповед "Бъди"."

КАКВА НУЖДА ИМА АЛЛАХ ОТ НАШИТЕ

ИБАДЕТИ, ЗА ДА НАСТОЯВА ДА ГИ ИЗВЪРШИМ?

Обзети от вълнението на разговора, не забелязахме кога сме свършили чая. Мехмед беше много възприемчиво момче. Много добре схващаше онова, което казвах. Тъкмо поради това разговорът ставаше все по-приятен. Вътрешно желаех и се молех на Аллах това да повлияе на Мехмед. В този момент, с вълнение, сякаш току-що го е открил, зададе въпрос, който ми беше задаван многократно:

- Добре господине, каква нужда има Аллах от нашите ибадети (богослужения), та ни кара да правим ибадети? Именно заради тежестта на ибадетите много хора избягват да служат на Аллах. Не може ли и без този ибадет?

Като видя, че поклатих глава и се усмихнах, той изпита нужда да каже още нещо:

- Господине, може би този и подобни въпроси ви се струват глупави. Но за мен не са. Аз трябва да проуча всичко, докато всичко намери логично обяснение и разумът ми го възприеме. Няма друг начин.

Тези думи той изрече много сериозно и искрено. Той очакваше помощ и дори имаше вид на човек, който моли за подкрепа. Подобно на начина, по който един гладен и жаден човек сяда на пълна трапеза, за да се храни, то и Мехмед беше навлязъл в теми, свързани с вярата, от които беше много далеч и които много искаше да разбере. Така беше потънал в тези теми, че когато ми задаваше въпроси и ме слушаше, сякаш плаваше сред тях. Въобще не му се искаше да прекъсваме този разговор. И когато станеше дума за нещо друго, той веднага ме предупреждаваше с думите:

- Нека да се върнем на истинската ни тема.

Отговорих така на въпроса му:

- Разбира се, че Аллах няма нужда от ибадетите ни. Ние сме тези, които имат истинска нужда от извършване на ибадети. И именно защото се нуждаем от ибадети, Аллах иска да ги изпълняваме.

Мехмед ме погледна въпросително и недоумяващо.

Отворих книгата "Лемалар" (Проблясъци) на Бедиуззаман и започнах да чета:

- "Може би Аллах въобще няма нужда от твоя ибадет. Но ти, ти имаш нужда от ибадет, ти си духовно болен. Ибадетът е лек за материалните рани. Този въпрос е така безсмислен, все едно лекар кара болния да пие лекарства, които ще му помогнат да оздравее, а той го пита "За какво ти е нужно това, че настояваш толкова?".

Затворих книгата и погледнах Мехмед в очите. Слушаше ме с голямо внимание. Като сведе главата си, той тихо каза:

- Интересен пример.

Аз продължих:

- По същия начин както Аллах е заповядал на този прекрасен свят да ни служи, така и със своята милост ни заповядва да правим ибадет. До такава степен, че да бъдем щастливи с него във вечния покой. Така е, защото Аллах не се нуждае от ибадета ни, ние също не Му вредим чрез нашето отричане. И в двата случая става въпрос за това, дали човекът ще спечели, или загуби. По този начин разбираме за хилядите ползи от това да бъде заповядано на човека да прави ибадет. Един човек, който спазва и прави редовно ибадетите си, живее уравновесен и спокоен живот. Той осъзнава смисъла на съществуването на света и своето сътворение, живее с цел и спечелва истинския и вечен живот. Има ли по-голямо богатство за човек от това да прави ибадета си?

Мехмед сякаш откриваше нещо ново. Докато слушаше отговора на въпроса, той впери очи в една точка и после попита:

- Господине, има нещо, което ме безпокои много – темата за кадер (предопределение, съдба).

Погледнах Мехмед въпросително и той поясни:

- Защо Аллах посредством предопределението определя и насочва човешкия живот? Това не е ли намеса във волята и избора на начин на живот на човека?

Мехмед беше задал въпроса много задъхано и развълнувано. Причината за това беше, че имаше недостатъчни познания за съдбата.

Много хора – било от незнание, било преднамерено – за да се противопоставят на Аллах или религията [Аллах да пази!], започват с упреци към съдбата. Нещо повече, дори описват съдбата като безизходна.

Отново се възползвах от книгите "Рисале-и-Hyp" и се опитах да коментирам:

- Всяко произведение е резултат от някакъв план. Всяко нещо се образува според някакъв замисъл. И с човека е същото. Големината на очите, дължината на езика, тежестта на главата, размерът на талията и формата на другите органи се подчиняват на една невидима норма. Атомите в тялото ни, които изпълняват определени функции, биват възпирани на определени места от определени сили. Ние нямаме никаква роля в това. Не ние сме дали генетичния шифър на клетката. Не ние сме тези, които сме изградили тялото си, прочитайки генетичната информация. Всичко това е резултат на безгранично знание, воля и мощ. А на кого са присъщи тези качества? Възможно ли е да се помисли за някой друг освен, разбира се, за Аллах? Той е Този, който планира и създава. Ако искаме да разгледаме темата в дълбочина, най-напред е необходимо да изясним следните три понятия: кадер (предопределение), каза (съдба), ираде (воля). Кадер означава, че Аллах знае всичко, че отрежда според това, т.е. предопределението е плана и проекта на Вселената. Нещата, които са станали, стават и ще стават, са записани в "Книгата на предопределението". Каза е реализирането на нещата, отредени в предопределението. Волята е възможността на хората да избират. Т.е. да избират едно от двете възможни неща.

Мехмед изведнъж каза:

- Господине, струва ми се, че има нещо объркано във всичко това. Нека разясним по-добре.

- За повече яснота ще ти дам следния пример: Предопределено е къде, кога и какво ще правим. В предопределението ни е записано, че ще разговаряме. Това представлява предопределението. Самият ни разговор пък олицетворява изпълнението на това предопределение, т.е. това е каза (съдба). Желанието и избора ни да се срещнем и разговаряме пък представлява волята.

Мехмед кимна в знак на разбиране и каза:

- Тоест предопределението е това, което извън нас планира и насочва живота ни.

- Не, не е точно така. В по-широк смисъл бихме могли да разделим предопределението на две части. Едната част е принудително, а другата е непринудително. Над принудителното не можем да оказваме никакво влияние. Това са неща, които не можем да определяме свободно, като родното място, родителите, рода, пола, външния вид и други. Ние нямаме никаква власт над това. Непринудителното предопределение пък е свързано с нашата воля. Аллах с вечното си знание ни дава възможност и ние да решаваме, да правим и да избираме сами.

- Това е много важно – каза Мехмед.

- Да. Много е важно. Но много често се разбира погрешно.

ОБРЕЧЕНИ ЛИ СМЕ НА СЪДБАТА?

Всичко това може да хвърли светлина и върху въпроса за т.нар. пленничество на съдбата. С израза пленници на съдбата отправяме обвинение към Аллах и съдбата [Аллах да пази!]. Приемаме, че сме невинни, обвиняваме съдбата, че ни угнетява. Това е резултат от непознаването на съдбата и хората се опитват да припишат на нея греховете, които са извършили по своя воля. А всъщност: още от нашето раждане, чак до смъртта Аллах със своето безгранично познание има представа какво ще предпочетем, какво ще искаме, как ще живеем и използваме волята си и според всичко това определя нашата съдба. Аллах оформя съдбата ни според предпочитанията и желанията ни. Ето затова нямаме право да обвиняваме Аллах и съдбата [Аллах да пази!].

Очите на Мехмед светнаха, сякаш беше открил нещо ново, и той каза:

- Наистина това е великолепно, господине. Тази подробност винаги я изпускаме и за станалото обвиняваме съдбата. Да, значи Аллах определя съдбата на човек, защото предварително знае наклонностите му, т.е. не налага на човека определена посока.

Мехмед разбираше всичко много добре – дори и най-трудните моменти с помощта на малко разяснение. И понеже Мехмед беше вникнал в същината, той нямаше нужда от подробни обяснения. За последно ме попита:

- Променя ли се съдбата?

Аз отговорих:

- Виждал съм много хора, които вършат една работа, после я изоставят и започват друга и по този начин мислят, че променят съдбата си. А те всъщност не променят съдбата си, а работата, която вършат. Те са като кораби на повърхността на океана, наречен съдба. На която и страна да се обърнат, все са в океана. Съдбата не би се променила, ако един писател стане певец. Работата, която човек върши, се променя, но не и съдбата. От това разбираме само, че орисията е била първо да е писател и после да се преориентира и да сметне, че променя съдбата си, като започне да пее. Дейностите могат да са разнообразни, но съдбата не се променя. С преместването на едно огледало, което отразява дърво, не се премества самото дърво. Мехмед искрено сподели:

- Убедихте ме много добре.

От изражението на лицето му личеше, че се успокоява, когато намери отговор на въпросите си. Притеснението, което изпитваше в началото на разговора ни, сега постепенно отшумяваше. Блясъкът в очите му, усмивката на устните му бяха знаци за стихването на бушуващата в него буря. И за да не му дотягам повече с продължилия така дълго разговор, му казах:

- Преди да е станало късно, бих искал да изпълня нощния (ятсъ) намаз, а ти можеш да се възползваш отново от балкона.

Той разбра какво имам предвид с тези думи и сподели:

- Господине, разговорът толкова много ме увлече, че даже не се сещам за цигарите.

Аз станах за намаза. Мехмед излезе на балкона. Така по време на тази почивка той можеше да обмисли спокойно отговорите, които беше получил. Когато останах сам на седжадето (молитвено килимче), осъзнах колко съм щастлив. Имах усещането, че започвам много трудна работа... В края на намаза, когато отворих ръцете си към Аллах, единственото ми желание беше Мехмед да поеме по правия път. Колко много го желаех само! Когато отправях молитвите си и исках това от Аллах, не можех да сдържа сълзите си, които потекоха по брадавицата ми. С цялата си душа и разум се молех на Аллах. Знаех, че Аллах беше достатъчно милосърден и милостив, за да не отхвърли искрените желания. Когато се върнах в стаята, видях, че Мехмед се беше вглъбил в себе си и се опитваше да подреди хилядите объркани мисли в главата си. Може би вътрешно се бореше с тях. Очевидно беше, че се намира на прага на някакво решение. Когато видя, че влизам, се смути. Отново седнахме един срещу друг. Мехмед започна, откъдето беше спрял:

- Господине, какво ще кажете за духа на човека. Чел съм много по въпроса. Но не намерих убедителен отговор. Какво всъщност представлява духът?

Опитах се да отговоря на този, изпълнен с искреност и любопитство въпрос:

- Създателят на света и на абсолютния ред в него е изпратил човека на Земята. Аллах е създал също и дух за всеки един. На Земята има творения, които са обозрими, а има и такива, които са невидими. Едно от невидимите творения е човешкият дух. То по своята същност притежава съзнание и живот. Преди да завладее тялото, той обитава духовното царство. След като проникне в тялото, той извършва всичко чрез него. През земния си живот духът е затворен в тялото. При физическата смърт на човека той напуска оковите на тялото, но не се оголва изцяло, а придобива едно "духовно тяло" или влиза в "един изящен, фин калъф". Тялото представлява в известен смисъл дом за духа. След смъртта духът вижда, чува, разбира, знае и чувства, без да изпитва нужда от каквото и да било помощно средство. До настъпването на Сетния ден чака в "берзах", междинния свят. През това време живее в спокойствие, подобно на това в Рая, или изпитва наказание, подобно на това в Ада. Хадис определя този престой като престой в "градина на Рая или пък пропаст от Ада". В Сетния ден – при махшер (деня на насъбирането) – отново се връща в съживеното си тяло и дава равносметка пред Великия съд за нещата, които е извършил човек на Земята.

Дюзджели Мехмед смени насоката на нашия разговор, като зададе следния въпрос:

- Защо всеки мюсюлманин прави ибадет на арабски, а не на своя език?

От движенията му ставаше ясно, че този въпрос е важен за него.

- След като Аллах чува всеки език, разбира молитвите на всеки свой раб, то защо да се тормозим да правим ибадет на арабски? Няма ли нещо неясно тук? – продължи той.

Този въпрос беше често дискутиран в последно време. Една част от хората не знаеха нищо и го задаваха, за да го изяснят. Но повече бяха онези, които го задаваха само за да изразят антипатията си към Исляма. Мехмед беше от първите и аз се опитах да му го изясня:

- Мюсюлманите са задължени да четат някои айети от Свещения Коран при изпълняване на намаз. Този метод не е променен от времето на Мухаммед, алейхисселям, независимо от родината и езика на мюсюлманите. На всеки вярващ му се струва нормално да прави ибадет на език, който той владее и разбира. Но когато въпросът се анализира по-дълбоко, се вижда, че има някои важни подробности, които трябва да се вземат предвид.

Преди всичко трябва да се направи разлика между молитвата дуа и богослужението намаз. Извън намаза на мюсюлманина е разрешено да отправя своите молитви към Аллах на език, който разбира. Това е нещо лично и е свързано с отношенията, лишени от всякакъв посредник, отношенията между раба и неговия Създател. Намазът все пак е колективен ибадет и при него трябва да бъдат съблюдавани и правата на другите мюсюлмани. За предпочитане е той да се кланя съвместно, като в същото време самостоятелният намаз също е позволен, но не е предпочитан. Ако ислямът беше религия на един район, народ, раса, то естествено можеше да се използва езикът на този район, народ или раса. Но разбира се, една универсална религия, която е разпространена из целия свят, обхваща много народи и различни езици, налага други реалности. Ако един турчин, който не знае китайски, отиде в Китай и чуе някакви изрази от рода на "чин, чун, чан", съвсем естествено е да не разбира езика. Ясно е, че той няма да разбере нищо и ако това, което чуе е превода на "Аллахуекбер" в езана, то той ще пропусне петъчния намаз. (Джамиите в Китай въобще не приличат на тези в Турция, които ярко се открояват със своите минарета.) Същото ще стане и с мюсюлманин-китаец, който не знаейки турски, посещава Турция. Ето защо универсалната религия трябва да има единни правила за всички народи. Безспорен факт в това отношение са езанът и четенето на откъси от Корана.

Като пример можем да посочим и международните конгреси и събирания. В ООН се говори само на един от двата официални езика - френски или английски. В името на общественото благо се жертват личните.

Този въпрос има и друга, немаловажна страна, а именно факта, че нито един превод не може да заеме мястото на оригинала. Съществуват над 100 превода на Корана на турски и всеки ден се добавя по още един нов към тях. Това от своя страна показва, че новите учени приемат старите преводи за незадоволителни. Същото се отнася и за всяка книга, която се превежда от един на друг език. При това положение кое трябва да се използва – недоизпипаният превод или оригиналът? Тук трябва да споменем и факта, че никоя друга религия освен исляма не притежава оригиналното си откровение, низпослано на пророка си. В днешно време свещените книги на християните, евреите и зороастрийците представляват преводи, сборници от спомени на хора, били свидетели на чудесата на техните светци, а не оригинални откровения. Колко голям шанс за мюсюлманите е, че притежават оригиналното откровение, низпослано в Коран-и Керим.

Не трябва да забравяме и това, че в намаза се използват малко на брой думи. Най-напред е езанът, после Аллахуекбер, Субханераббийе-л-азим, Субханераббийе-л-а'ля, сура "Фатиха" и две къси сури. Всичките те не надвишават дори и страница. Повечето от тези думи се знаят от всекиго и се помнят от мюсюлманите. Дотолкова, че дори и едно дете или нововстъпващ в религията ги научава, без да се затруднява. След като веднъж бъдат наизустени, тези слова и техният смисъл не се забравят лесно, макар и да са на чужд език.

Другият въпрос на Мехмед много често излизаше на дневен ред:

- Щом всичко е според Коран-и Керим, тогава каква нужда имаме от имамите (водачите) на мезхебите (ислямските школи, течения) и от другите ислямски учени?

Този въпрос беше актуален в продължение на векове, опитах се да отговоря така:

- Ние можем да разберем много малко от значенията на айетите в Коран-и Керим, така както и да разгадаем и създадената от Аллах Вселена. По същия начин както има учени, които ни обясняват природните закони, така има и учени, обясняващи ни какво се крие в подтекста на Коран-и Керим. Докато обикновеният човек оприличава Слънцето с размера на една ябълка, то един астроном знае, че то е милион пъти по-голямо от Земята.

Неграмотният човек смята кръвта за червена вода, докато докторът вижда милионите кръвни клетки в кръвта. Подобно е положението и когато един човек гледа в реката и не вижда нищо друго освен водата, но един инженер може да открие електрическата енергия, която може да се извлече от нея.

Човек, който не разбира от ботаника, просто разглежда растенията, докато ботаникът изкарва наяве редица съкровища, скрити в тях, а ако е фармацевт, извлича от тях лекарства.

В същото време колко глупаво би постъпил пък човек, ако отиде в планината и започне безразборно да бере и консумира билки, разсъждавайки, че щом всички лекарства се правят от различни билки, защо и той да не се възползва от това и да събере от там, където растат, прескачайки ролята на лекаря и аптекаря. Ние трябва да се възползваме от Свещения Коран. Всеки айет, в който е посочен лек, просветление и дълбок смисъл, трябва да бъде разбран и правилно изтълкуван. Затова следва да се възползваме от тези учени. В противен случай ще постъпим невежо, подобно на горните примери.

Мехмед замълча за момент. Той преосмисляше още веднъж това, което беше чул. Изяви желание да засегне някои политически въпроси и да смени темата. За да избегна това, преди още да започнем, аз казах:

- Не обичам много политиката и не се интересувам от нея. Повече ме влече образованието на хората, техният морал, характерът и вярата. Това, от което днес хората имат най-голяма нужда, е правда, лоялност и толерантност, а не от политика. А това може да се постигне с боязън от Аллах и с вяра. Ето това е, което ме интересува повече. Защото, когато човек е добре, всичко върви добре. Изграждането на един човек е възможно не с политика, а с вяра.

Възползвайки се от това въведение, Мехмед зададе друг въпрос:

- Добре, ако оздравяването на една държава и общество е съизмеримо с изграждането на един човек, това не е ли много дълъг процес? Имам предвид, че един човек се оформя, образова се и израства за 30 години. Трябва ли да се чака 30 години, за да се оздрави едно общество? Няма ли този срок да се съкрати, ако водачите на обществото се сменят и бъдат доведени по-интелигентни и компетентни хора?

- За съжаление все още се намират хора, които, обявявайки се за обществено благоденствие и благополучие и използвайки политиката, чрез удари и преврати възнамеряват да насочат обществото в правилната посока, макар да е добре известно, че самото общество страда от тези прибързани и грешни методи. Това е изключително опасно и вредно – продължих по-внимателно. – За съжаление някои хора, използващи емоционални и ненадеждни методи, твърдейки, че този път е много дълъг, изказват мнение, че тялото може да бъде излекувано само ако бъде променена главата. В същото време обаче в желанието си да променят главата, същите тези хора обричат тялото на смърт. Както между главата и тялото, така и между управителното тяло в една организация и масата на управляваните съществува връзка. И ако има някаква болест в главата, тя трябва да се лекува стъпка по стъпка. В днешно време у хората се появяват много болести по отношение на убеждението и вярата, породени от редица фактори като слабата вяра, неразбирането на абсолютната мъдрост в сътворяването на света, непознаването на връзката между съдбата и частичната воля, която притежава човек. Това, което трябва да бъде направено при наличие на подобна болест, е да бъде открита причината за появата й, а не да се атакуват човекът и неговите действия.

При човек с нестабилни убеждения, деградирала вяра, който страда от действията си, както и наврежда на обществото, в което живее, не е възможно всичките тези проблеми да бъдат разрешени, като той бъде атакуван, като се използва сила, хвърли се в затвора, та дори и убие. Колкото и да е дълъг пътят, този човек трябва да бъде поправен с търпение. Когато бъде излекуван един болен човек, в същото време оздравяват както обществото, в което той живее, така и държавата, а също и тези, които я управляват. Поради това е необходимо дългият път да бъде следван с търпение.

За да се намери лек за дадена болест, трябва да се намери причината за нея. Обществото и човекът не могат да бъдат излекувани с насилие или с политически интриги. Напротив – положението дори ще се влоши още повече. Преди всичко е необходимо човек да се отърси от безполезните и вредни мисли, да си припомни кой е и какъв е, откъде идва, накъде отива и какво е неговото предназначение. Всичко това е възможно с вярата в Аллах и Сетния ден.

Беше станало много късно.

ВЪЗДЕЙСТВАЩИ ОТГОВОРИ

Домакинята ни донесе кафе и каза:

- Разговорът ви е много сладък, но ти измори много нашия гост. Още малко и ще чуете сутрешния езан. Починете си малко и после пак ще продължите.

Погледнах към Мехмед, за да разбера как ще реагира. Без да се замисля, той отговори:

- Не, госпожо, аз не съм се изморил. За да разберете колко важен е този разговор за мен, трябва да чуете гласовете, които ехтят вътре в мен. Тази вечер дискутирахме теми, които много ме интересуваха, но досега не можех да говоря по тях, страхувах се да задавам подобни въпроси... Тази нощ е предел в моя живот. Не знам, вървя някъде. Любопитен съм накъде води този път. Зададох много въпроси, получих наистина много въздействащи отговори. Все още не съм ги анализирал и оценил напълно. Нужни са ми поне една-две седмици, за да мога да осмисля такива важни неща като тези, които чух, и да достигна до някакъв извод. Имам нужда от време, за да помисля.

Тези негови констатации бяха много важни. Беше много умен, възприемчив и притежаваше превъзходна способност да осмисля нещата. Когато отговарях на въпросите му, ме разбираше още в самото начало. Това улесняваше нашия разговор. След като изпихме среднощното си кафе, Мехмед продължи с въпросите си. Отговорите търсехме предимно в произведенията "Рисале-и-Hyp". Много се впечатляваше. Докато четяхме пасажи от тях, често казваше натъжено:

- Защо хората не познават тези книги, защо не се изучават в училище?

През онази нощ споделихме много важни неща. Какво ли не ме попита! Защо не виждаме ангелите? Защо пророкът Иса, алейхисселям, се родил без баща? Защо мюсюлманските страни са изостанали, а западните християнски държави са развити? Противоречи ли религията на науката? Какво представлява животът – взаимопомощ или противоборство? Може ли душата на мъртвия човек да се върне в друго тяло? Какво представлява задгробният живот? Какво ще се случи в Сетния ден? И още много други въпроси...

По време на този разговор открих нещо друго, характерно за Мехмед. Той задаваше въпросите си не с цел да затрудни своя събеседник, а за да си изясни и научи онова, което искаше да знае. Това от своя страна допринасяше разговорът ни да стане интересен и приятен. Когато не беше удовлетворен от отговорите, без да се колебае, казваше:

- Господине, този отговор не ми се струва достатъчен.

Към края на разговора ни той с усмивка призна:

- Господине, днес изживях най-смислената и приятна вечер в живота си. Тя представлява много важен етап за мен. Поне успях да разбера, че съществуват различни светове. И за първи път станах свидетел на това, колко успокоява човека домашното му огнище, как то му дава тайнствено и магическо щастие.

Така в разговори премина онзи уикенд. И – както се бе изразил Мехмед – това беше седмица, която той нямаше да може да забрави. Всъщност за мен тя беше още по-незабравима. За пореден път се убеждавах, че за да бъдат разрешени проблемите на младежите и за да може обществото да живее спокойно и държавата да не изпада в анархия, образованието в университетите трябва да бъде преразгледано. Най-важното в образованието на всеки младеж, на всеки студент е да осъзнае целта на живота си, на съществуването си, да осъзнае, че съществува равносметка за делата му. Ако това бъде направено, голяма част от проблемите на младежта и обществото ще бъдат преодолени. Защото за човек безверник, за когото не съществува ден за равносметка, който не знае защо живее, не съществува причина, която да го кара да се въздържа от извършване на злини и от нанасяне на вреди. От кого щеше да се страхува и бои човек? Как би се задействала системата за самоконтрол у него? Какво друго щеше да осигури това освен страхопочитанието към Аллах и вярата в това, че ще се търси сметка за извършеното?

Тази нощ главата ми беше заета с тези и подобни въпроси. Когато с Мехмед се върнахме в университета след почивните дни, и двамата знаехме, че има още много неща, по които имаше какво да си кажем.

МЕХМЕД СЕ ПРОМЕНЯШЕ БЪРЗО

Измина точно една седмица от дългия ни разговор. Вътре в мен се бе зародила надежда, примесена с вълнение. Очаквах хубави новини и промяна у него. През седмицата се видяхме няколко пъти, здрависахме се, питах го как е. Мехмед, който преди винаги говореше открито и без задръжки онова, което мислеше, сега изглеждаше успокоен и умълчан и сякаш се стараеше да не се отличава от останалите. Неговото състояние ме разтревожи. Тъй като очаквах и бях изпълнен с надежда за добри новини от него, боях се да не изпадне в объркване и дълбока психологическа криза. Нямах възможност да разбера какво прави Мехмед, тъй като живееше сам. Смятах, че беше твърде рано, за да разговаряме за състоянието му, а и това щеше да бъде проява на голям натиск.

Тези дни бях отишъл до магазина да купя зеленчуци. Продавачът ми беше приятел. Мехмед пък беше негов квартирант. Още преди да попитам за Мехмед, той ми рече:

- Господине, какво става с вашия студент тези дни?

- В какъв смисъл? – попитах аз.

- Има някаква промяна у този младеж. Преди от стаята се чуваше много шум и врява. От няколко дни е настанала пълна тишина. Лампата му свети до сутринта. Сигурно върши някакви тайни работи.

- Ох – успокоих се аз. – Предполагам, че нещата вървят в положителна посока.

С него се случваше нещо. Това чувствах и аз. Тръгнах си, без да коментирам. Изпълних се с осезаемо спокойствие. У Мехмед настъпваха коренни промени, за мен беше любопитно в каква насока. Всичките ми тревоги и очаквания бяха свързани с това.

Отново започна да ме посещава често. Неговите въпроси, изпълнените му с любопитство и любознателност изследвания продължаваха. Но много от тях бяха все още твърде неизвестни.

Разбрах, че избързвам с Мехмед. Той имаше много широк вътрешен свят. Трябваше да се върви бавно, за да има възможност да асимилира информацията.

Той изчиташе книгите, които му давах, и след това ми задаваше въпроси по тях. Променяше се бързо. Постъпките му, поведението му, възгледите и коментарите му бяха разумни. Беше много възприемчив. Разбираше нещата твърде добре и извличаше важните неща от всичко прочетено. Беше изоставил обкръжението си от нехайни приятели. Вече се опитваше да потуши бурята вътре в себе си, да подреди безредния си живот, да го организира смислено.

Борбата на Мехмед от Дюздже продължи около осем месеца.

ВЕЧЕ ОЧАКВАХ РАДОСТНА ВЕСТ ОТ НЕГО

Беше от хората, които напредваха, като анализираха, проучваха, търсеха и осмисляха нещата.

През този период прекарвахме доста време заедно – разговаряхме дълго и разпалено. Вече очаквах радостна вест от него. Но тя така и не идваше.

Една вечер, малко преди да си отиде у дома за лятната ваканция, ме потърси по телефона и каза:

- Господине, отделете ми малко време утре. Искам да поговоря с вас.

Срещнахме се в моя кабинет. Седна срещу мен. Разгледах го от горе до долу. Колко се беше променил само. Онзи нахакан и невъздържан Мехмед беше изчезнал и на негово място се беше появил търпелив, спокоен и зрял мъж. Казах си: "О, Аллах! Направи така, че този младеж да тръгне по правия път. Нека да не бъде погубен този много способен и умен младеж. Ако не осъзнае някои истини, би бил много вреден за обществото."

За миг погледите ни се срещнаха. Във влажните му очи се четеше спокойствие и тъга. С треперещ глас, сякаш щеше да се разплаче, той каза:

- Господине, днес започнах да отслужвам намаз и с часове плаках на седжадето. Сякаш една сила ме притегли към себе си и плачейки, излях болката си, мъката си и неспокойствието си.

Докато говореше, от очите му се стичаха сълзи. Аз също не бях на себе си. Едва се въздържах да не заплача.

- Господине, колко сладък, колко велик и колко спокойствие дава този ибадет, наречен намаз. Колко много успокоява човек това да стои срещу Аллах, лично да Му поднесе исканията си, да Му сподели състоянието си, да се моли, да иска прошка. Дадох обет на Аллах. От тук нататък вече ще бъда Негов достоен раб. Но аз имам толкова много грехове, дали Аллах ще ми ги опрости?

Последното изречение изрече трудно. Как само плачеше, ридаеше... Не беше възможно човек да се въздържи!

Дълбоко се разчувствах при вида на този развълнуван младеж, който плачеше като малко дете. Едва се въздържах да не покажа сълзите си.

О, колко Си велик Господарю мой! Кой не би се поклонил пред Теб, на когото Ти си посочил правия път? Кой ли не иска от Теб прошка, падайки ничком по земята на седжде пред Теб? Умножи броя на тези хора... Кой ли можеше да очаква, че онзи прословут Дюзджели Мехмед, изоставяйки досегашния си начин на живот, ще започне да отслужва намаз, ще даде обет да стане истински раб на Аллах и ще плаче...

Опитах се да успокоя обления в сълзи Мехмед. Обясних му колко много Аллах обича да прощава на своите раби. На колко много Той е способен. Прегърнах и го целунах... И след това го поздравих. Тези, които го познаваха преди, не можеха въобще да повярват на това, че се е променил, и казваха, че пак се преструва и играе някаква роля.

Да, той играеше роля... Но това не беше истинската му роля – той беше раб. Беше се отдал изцяло, с всяка своя клетка. Тази роля му отиваше много.

Родителите на Мехмед се зарадваха много, когато той отиде при тях в Дюздже. Семейството на Мехмед беше се преселило от България. Беше едно от хилядите турски мюсюлмански семейства, пристигнали в Турция през 1989 г. благодарение на инициативата на покойния Тургут Йозал, бягайки от силния натиск, упражняван в България за смяна на езика и вярата им. Главата на семейството чичо Салих и съпругата му леля Байсе бяха взели трите си деца и се бяха преселили от град Кърджали, намиращ се близо до турската граница. Мехмед беше роден в Кърджали през 1978 г. и при пристигането си в Турция бил единадесетгодишен. За известно време семейството живяло в Чорлу и Истанбул. Занимавали се с търговия на мед, благодарение на която икономическото им положение достигнало ниво над средното. От 1996 г. насам бяха започнали да прекарват лятото в Дюздже, а зимата в Чорлу. Това беше едно работливо и много гостоприемно семейство.

Бащата на Мехмед, чичо Салих, ми беше писал дълго писмо, в което изразяваше радостта, която семейството изпитваше заради промяната у Мехмед. Писмото, изпълнено с радост и спокойствие, гласеше следното: "Какво ли не правихме, за да вкараме Мехмед в правия път... Какво ли не препатихме с това дете. Заради него нямахме мира от проблеми. Когато видяхме, че е започнал да отслужва намаз и че се е променил, отначало не повярвахме. Помислихме, че си прави шега с нас. Не мога да Ви опиша, колко много се зарадвахме с майка му, когато разбрахме, че това не е шега, а е истина. Безкрайно се зарадвахме. Вярвайте ми, дни наред плакахме от радост. Великият Аллах ни даде да изживеем и такива дни. Сега в къщата ни се настаниха радостта и спокойствието. Заедно изпълняваме намазите. Мехмед става през нощта и отслужва техеджуд (допълнителен среднощен) намаз, чете много тълкувания на Корана. Всяка вечер сяда с по-малките си брат и сестра и им изнася беседи по "Рисале-и-Hyp". Нека Великият Аллах да задържи радостта ни вечна."

Щастието, вълнението и сълзите на бащата ме бяха разчувствали много. Помолих се на Великия Аллах вярата и щастието на Мехмед да продължат завинаги.

Който не е учител, не може да разбере това чувство. Така както един преподавател бива натъжен от безпътен студент, така той е щастлив, когато един отличен студент, особено като Мехмед, който се преражда, го ощастливява и го кара като своето дете да се радва.

КАТАСТРОФАТА, КОЯТО МЕХМЕД ПРЕЖИВЯ,

И ТАЙНСВЕНИЯТ ГОСТ

През лятната ваканция, докато пътувал с автобус от Дюздже, Мехмед катастрофирал близо до Анкара. Една част от пътниците починали, а много други били ранени. Сред ранените бил и Мехмед. В много тежко състояние бил закаран в една известна болница в Анкара. Една "поучителна случка", превърнала се в повратна точка в неговия живот, се беше случила в тази болница. Това наистина е поучителен, изумителен и вълнуващ случай.

Мехмед прекарал десет дни в кома. След това излязъл от нея. В началото не можел да отвори очите си и да говори. От удара в главата ослепял и загубил способността си да говори. Мехмед се завърнал към живота, но сляп и ням. Това било едно изключително тежко и непоносимо състояние. Близките му били страшно опечалени от трагедията. За тях мисълта, че на такава възраст той е сляп и неспособен да говори, била много мъчителна.

Но тъй като разумът на Мехмед не пострадал, той съвсем не се притеснил от състоянието си. Постоянно се опитвал с жестове да успокои близките си.

С мисълта, че с търпение трябва да се изчака резултата, той бил отдаден напълно на Вседаващия, Всевиждащия, Всезнаещ и Велик Аллах, даряващ всичко и мислещ за всичко на този свят, на Този, Който дава и Който взема... На Този, Който дава и здравето, и болестта... На Този, Който във всяко нещо е дал мъдрост и хаир.

Мехмед, чието съзнание било здраво, но очите невиждащи, постоянно се молел на Аллах и отправял към Него молитви, молел за прошка и му благодарял. След известно време като по чудо зрението и говорът му се възвърнали.

И така всичко това се случва през нощта... Една петъчна нощ...

Същата вечер Мехмед отново лежал замислен дълбоко и изпълнен с огромна признателност и благодарство към Аллах. Мислел си за величието и милосърдието на Аллах, за щастието да си Негов раб, за сладостта от вярата, за отвъдния свят, за деня на равносметката. Поради слабостта, недостатъците и греховете си той търсел убежище при милостта на Аллах, със сълзи на очи молел за прошка.

В едно такова душевно състояние, преизпълнен с възвишени чувства и нравствена чистота, той плачел и се молел на Аллах в продължение на часове. Така се унел.

Той бил сам в стаята си, светлината била слаба, навсякъде в стаите и коридорите царяла пълна тишина. Изведнъж вратата се отворила и в стаята влязъл сияещ човек, облечен в лекарска престилка, и му казал:

- Приготви се сега, защото в стаята ти ще дойде един много важен гост. Той ще се срещне с теб. Приготви се и го посрещни.

Мехмед се приготвил развълнувано.

Не след дълго вратата отново се отворила. Вътре влязъл непознатият гост. Един много сериозен човек с чалма и джюббе (наметало)...

Гостът седнал до Мехмед, хванал ръцете му, помилвал го по челото и му казал:

- Братко, поздравявам те. Тази катастрофа пречисти греховете ти. Ако Аллах пожелае нещо, то в него със сигурност има хаир. Ти се върна от смъртта. При теб ме изпрати Пратеника на Аллах Мухаммед, алейхисселям. Приех те за мой ученик. Не се страхувай, ще живееш още, но за кратко. Твоята искреност породи застъпничеството (шефаат) на нашия пейгамбер Мухаммед, алейхисселям. Не забравяй това, което ще ти кажа, и изпълни заръките ми точно. Ако го направиш, няма от какво да се страхуваш – ще се спасиш.

Мехмед изпаднал в паника. За малко сърцето му да спре при тези думи. От вълнение се изпотил и силно пребледнял.

След като изслушал сериозните думи на този мистериозен човек, Мехмед го попитал развълнувано:

- Вие кой сте, господине?

- Аз съм Бедиуззаман Саид Нурси. Човекът до мен е моят ученик Зюбейр. И теб те приех за мой ученик.

- Господине – казал Мехмед с тревога – аз се спасих благодарение на Вашите творби. Помогнете ми. Щом като ми остава малко живот, кажете ми как да го осмисля?

- Наваксай пропуснатите намази и дните, които не си спазвал оруч (пост). Не пропускай точно и пълно да изпълняваш ибадетите. Всеки ден чети по един джуз (20 страници) Коран и молитвеника Джевшен. Също така чети по 50 страници от „Рисале-и-Hyp". Ако четеш, ще получиш дял от всички добрини, случили се от времето на Адем, алейхисселям, до Сетния ден. Нека Аллах да те пази.

Вратата се затворила и Мехмед, който сякаш искал да ги настигне, скочил на земята. Впечатлен и развълнуван от тази милост и щедрост, Мехмед свел глава към земята и часове наред плакал и благодарял на Аллах.

Разбрах за тази случка, след като Мехмед бе изписан от болницата. Докато ми разказваше тези свои преживявания, и двамата плакахме.

Това беше много поучителна случка...

ДЮЗДЖЕЛИ МЕХМЕД СТАНА

СЪВСЕМ ДРУГ ЧОВЕК

Преживяната катастрофа промени живота на Дюзджели Мехмед. Онзи неспокоен, безстрашен, избухлив и нахакан Мехмед си беше отишъл и на негово място беше дошъл един съвсем различен Мехмед. Беше се откъснал от света и живееше едва ли не като ангел. Прекарваше дните си в молитви към Аллах, в покаяние и молби за опрощение. Хората, които познаваха предишния му начин на живот, не можеха да повярват на това.

Лицето и погледът му, неговите движения, начинът, по който говореше, и всичките му действия бяха поучителни за хората. Като че ли с всяко свое действие се готвеше за смъртта, която очакваше. Хората около него и тяхното безразборно празно дърдорене не му допадаха. Отношението му към живота и случващото се в него до такава степен се беше променило, че всяка мисъл, мнение и постъпка, които противоречаха на възгледите на вярващия, го изпълваха с голямо безпокойство. Мехмед не само беше проумял някои истини, но също така ги беше почувствал и изживял. Друго не можеше и да се очаква.

Онова лято го поканих да ми гостува. Прекарахме заедно известно време. Той наистина се беше превърнал в недостижим, чист и озарен с вътрешна светлина младеж. Беше планирал времето си така, че изцяло го посвещаваше на Аллах и на отвъдния свят. Когато от време на време се опитвах да го спра, казваше:

- Господине, аз трябва да направя още повече. Имам твърде много грехове. Не трябва да спирам, да лежа и да спя. В противен случай вечният живот за мен ще бъде недостижим. В този изпит приятелствата са до гроба. Аз ще дам равносметка пред ангелите Мункер и Некир. Приятелството и братството на другите там са невалидни. При това положение как мога да спра? Това, което ще ме спаси, са моите ибадети. Да спечелиш място в рая, да постигнеш вечно спокойствие и щастие, безспорно много вълнува човека. Но истинското нещо, което вълнува, е да се срещнеш с нашия пророк Мухаммед, алейхисселям, за когото съм готов да жертвам и милион мои животи. От друга страна, неописуемо задоволство ми дава и срещата с Бедиуззаман Саид Нурси, автор на "Рисале-и-Hyp" – те станаха причина за моето връщане към правия път. Без тези хора дори и раят не задоволява достатъчно човека.

Беше достигнал до една велика тайна. Сякаш завесите на изпитанието се бяха вдигнали пред него и той говореше, знаейки и чувствайки истината.

Думите на Дюзджели Мехмед относно смъртта достатъчно ясно описваха духовното състояние, до което беше достигнал:

- Господине – казваше той – аз много се страхувах от всичко, което напомня за саля (повик за погребение), за смъртта, за погребение, гроб и всичко, което напомняше за смъртта. И понеже се страхувах от смъртта, исках да се спася, като отричах Аллах, Пратеника на Аллах, Корана и въпросите, свързани с отвъдния свят. Смятах, че ако не вярвам, отговорността ми след смъртта и в отвъдния свят ще отпадне. Когато си лягах вечер, най-много се притеснявах от тъмнината. Тъмнината ми напомняше за смъртта и за гроба. Нехаех за значимите неща в живота, като живеех неорганизирано, без правила и вяра – опитвах се да отрека съществуванието си на земята, исках да бъда забравен и да не ми бъде търсена сметка на този свят. Това беше бягство от това да бъдеш раб на Аллах. Отричането на Аллах и отвъдния живот ми изглеждаше като спънка за смъртта. После разбрах, че това мое поведение е пречка за влизането в рая, а не за смъртта.

Благодарение на Аллах вече започнах да обичам смъртта, преди да умра. Смъртта, часът на смъртта, гробът и отвъдното са били всъщност средство, начин да се срещна с приятелите си, със своите роднини и с вечното спокойствие и щастие. Може ли човек да бяга от смъртта, която ще го доближи до неговите близки? Смъртта ще ме събере с Аллах, с пейгамбера Мухаммед, алейхисселям, и с много други значими личности. Ето защо вече обикнах смъртта и не се страхувам от нея.

Виждането ми за смъртта се промени, когато прочетох за нея в книгата "Рисале-и-Hyp". Започнах дори да обичам смъртта. Още кънтят думите в главата ми: "О, клетници, когато се преселите в гробището, не казвайте: "Уви! Опустошавайки имота си, всичките ни действия бяха напразни, влязохме в тесния гроб, след като си отидохме от широкия и красив свят. Знайте, че всяка ваша постъпка се съхранява. Всяко ваше дело се записва. Всемогъщият Господар, Който ще ви въздаде срещу направените благодеяния, Който притежава и дава всички добрини, ще ви изтегли (от този свят) и временно ще ви засели под земята (в гроба). След което ще се явите пред Него. Блазе ви за изпълнената мисия и служене. Трудностите вече ще бъдат зад гърба ви и вие ще се отправите към спокойствието и милостта. Край на служенето и изпитанията, отправяте се към своето възнаграждение.

Ей човече! Не мисли, че това, което си извършил, е било напразно... Ти си отиваш от този временен свят към вечния Рай. Повярвай и се осланяй на Този, на Когото си се молил и познавал.

Ей човече! Недей да се подлъгваш и да си мислиш, че отиваш към преходността, към нищото, към небитието, към тъмнините, към забравата, към гниенето, към разлагането и удавянето сред множеството. Ти отиваш не към временното, а към вечното. Не отиваш към тъмнината и към небитието, а отиваш към светлината и вечното битие. Ти си се отправил не към раздялата, а към срещата..."

Последните му думи за смъртта много ме успокоиха.

"Смъртта не е изчезване и раздяла, а може би въведението, началото на един вечен живот. Това е раздяла с мъките и земния живот, едно уволнение, една смяна на местопребиваването. Това е щастлива среща с любимите, които са се преселили в другия свят."

Това е истинската вяра, превъзходната вяра, придобита чрез съзерцание, четене, чувстване и разбиране!

Мехмед дотолкова беше навлязъл в дълбините на религията, че дори не забелязваше колко му завиждахме за това. Той се чувстваше много добре. Това разбрах, когато ми разказа за сънищата си. Сънуваше такива сънища, чувстваше такива неща и така изживяваше вярата си, че дори не забелязваше външния свят и околните. Възприемах Мехмед не като свой ученик, а вече като израснал, възпитан и зрял човек, чието мнение много ценях и разговорите с когото много ми допадаха. Сега той не беше мой ученик, а аз – негов ученик.

Онзи младеж, който с дългата си коса, накичен с различни аксесоари, със странните си дрехи и обноски, привличащи вниманието, сега се беше превърнал в пример за всички със своето поведение, начин на говорене, разсъждения и мнения.

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ИЗВЪРШИ УБИЙСТВО

В ИМЕТО НА РЕЛИГИЯТА?

Ето един пример. Мехмед, един друг мой гост и аз пиехме чай. Унесени в разговора, гостът ме попита:

- Добре тогава, при положение че религията и религиозните чувства превръщат човека в зрял член на обществото, какво да кажем за убийците и терористите, които извършват кланета в името на исляма?

Събеседникът ми беше засегнал една много болезнена тема. Много хора си задаваха подобни въпроси. Каква връзка можеха да имат тероризмът и ислямът, религията и убийствата?

- По този въпрос съществува едно изключително погрешно разбиране – каза Мехмед и искайки разрешение от мен, продължи:

- Бих искал да подходим от две възможни гледни точки. Първо: От анализа на айетите от Корана и хадисите на Пейгамбера, алейхисселям, се вижда, че убийството и навредяването на човек се смята за един от най-големите грехове. Колкото повече един човек чете и изпълнява заповедите на исляма, толкова повече той придобива разбиране за религията като цяло, действа зряло, следи за спазването на истината и справедливостта и се стреми да не вреди на хората, дори да е най-лошият човек.

Един истински мюсюлманин не може да бъде терорист и не може да убива. Той знае, че за Аллах това е голям грях. Ако един човек извърши грях в името на религията, т. е. убие човек, това показва, че той не е истински мюсюлманин, т.е. той е прекрачил границите на религията.

Втората гледна точка е следната: В една държава, в която мюсюлманите са почти сто процента, тя трябва да осигури организираното и постоянно религиозно обучение на своето общество. Ако тя не направи това, за да се запълни съществуващата празнота, много често се появяват безскрупулни хора, които целят да навредят на обществото по един или друг начин. Същите тези хора могат да се възползват от неангажираността или слабото обвързване на държавата с религиозното обучение.

Представете си, ако в една държава се затворят медицинските факултети и държавата престане да се ангажира с подготовката на лекари. Неизбежно ще се появят хора, които ще експлоатират имуществото и здравословното състояние на населението. Единственото решение на този проблем е да се отворят медицински факултети и да се подготвят лекари съгласно утвърдените научни норми. Същото важи и за религиозното образование. Гражданинът има нужда от религиозно образование както за себе си, така и за своите деца. Ако това не бъде направено по организиран и устойчив начин посредством училищата, несъмнено ще се появят хора, които, използвайки тази празнота, ще поискат да постигнат своите цели.

Ако обобщим, един мюсюлманин никога не може да убива в името на религията и ако го прави, то той не може да се нарича мюсюлманин. Държавата не трябва да оставя религиозното образование в ръцете на нечестиви хора, а тя самата да го организира и да посрещне нуждите на населението. Тогава всички тези изключения ще бъдат сведени до минимум. И когато това се прави, трябва да се използват книги като "Рисале-и-Hyp", които посочват много точно болестите на века. Тези книги представляват един вид тълкувание на Корана и предлагат решения на проблемите на днешния ден. След като прочетат тези книги, неориентирани младежи като мен започват да се стремят към това да бъдат полезни на своята родина – каза Мехмед.

Той не ми даде думата и засрамен от това, се обърна към мен:

- Вие какво мислите, господине?

Отвърнах му:

- Споделям мнението ти. Много добре се аргументирахте по въпроса.

Мехмед даде изключително точен отговор, а и констатациите за "Рисале-и-Hyp" бяха много уместни. Това беше мнение на човек, осъзнал нещата, на човек, който беше доловил различните нюанси и аспекти на въпроса, това беше аргументирано мнение. Мехмед разказваше според това, което е видял, почувствал и преживял. За краткото време, което прекарахме заедно, изпитах сладостта от това да съм близо до него и неговото приятелство. Когато си тръгваше, той ми даде едно стихотворение и каза:

- Господине, прочетете го, след като си замина.

Така и направих. То се казваше "Учителю...".

УЧИТЕЛЮ...

Не ме откъсвай от душата си,

знай, че не мога аз без теб.

Сутрин очаквах с нетърпение да дойдеш,

бъди винаги щастлив и засмян, учителю...

С теб намерих покой, удовлетворение,

без теб мъртъв, грозен и сух е животът,

ти си храната на сърцето, светлината на ума ми,

ти си гнездо, ти си прегръдка, учителю...

Ти пося обичта в сърцето ми.

Запали вярата в душата ми.

Направи много планове, за да ме спасиш.

Аллах да те възнагради, учителю...

Имах празен и безсмислен живот.

Духът ми обитаван от бури, обитаваше тесния свят.

Баща ми се натъжаваше много, майка ми плачеше.

Знай, ти ме спаси, учителю...

Ти направи хора тези, които бяха пропаднали.

Споделяше с нас всяка мъка, не ни остави сами.

Пожертва живота си за тази кауза.

Иншааллах да бъдеш в Рая, учителю...

Приех това красиво стихотворение не само за себе си, но и в името на тълкуванието на Корана – Рисале-и-Hyp, станал духовен пътеводител на хиляди, стотици хиляди хора. Тези произведения станаха причина Мехмед да достигне до истините и да направи един положителен обрат в живота си. Затова и "учителят" в стихотворението не бях аз.

ДНЕВНАТА ПРОГРАМА НА МЕХМЕД

Катастрофата, която Мехмед преживя, остави много дълбоки следи в живота му. Тя бе станала причина той да преосмисли живота си, да го планира наново и да гледа на нещата от друг ъгъл. Смятам, че случката, която ми разказа за болницата, не беше се развила точно така както ми беше описал. Имаше неща, които премълча и беше запазил като тайна за себе си. Когато бяхме заедно, ми направи впечатление, че си е изготвил дневна програма, която включваше:

1. Четири часа сън.

2. Изпълняване на пропуснатите намази и спазване на оруч в пет дена от седмицата за наваксване на пропуснатите.

3. Хранене два пъти.

4. Прочит на 1 джуз (20 страници) от Корана.

5. Изчитане на молитвеника Джевшен-и-Кебир за 2 дни.

6. Четене по 100 страници тълкуване на Корана – Рисале-и-Hyp и придобиване на нови знания по фъкъх (ислямско право).

Това беше натоварена програма, която не всеки човек би понесъл. Беше посветил цялото си време за ибадет, като че ли бързаше към отвъдния живот. Може би той много добре беше почувствал и видял причината за това. Всъщност всеки човек бърза към смъртта и Сетния ден. Ние живеем заедно със смъртта, която може да ни споходи във всеки един момент. Мехмед беше осъзнал това много добре. Контактите ни продължаваха. Често разговаряхме по телефона. Мехмед, изразявайки присъщите свои високонравствени и чисти чувства, сякаш ми даваше уроци по служене на Аллах. Това важеше особено за петъчните дни. Беше придобил навика да ми се обажда преди петъчния намаз, да ми честити петъка и да изрази най-искрените си благопожелания. Изпитвах безкрайна радост всеки път когато чувах гласа му. Начинът на говорене на някои хора успокоява човек, а Мехмед беше един от тях.

ЧУДНИТЕ СЛУЧКИ, КОИТО МЕХМЕД

ПРЕЖИВЯВА В ДЕНЯ НА ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО,

ПО ВРЕМЕ НА ПЕТЪЧНИЯ НАМАЗ

Последният ни разговор с Мехмед беше на 12 ноември 1999 г. в петък, веднага след петъчния намаз. Потърси ме от Дюздже. По това време гостувах на колегите си – почитаемите Нуреддин Пала и Хаккъ Калайджъ в община Турхал на град Токат. Разговорът ни продължи дълго. Мехмед каза така:

- Аз дойдох в Дюздже, господине, за да се видя с близките и семейството си.

Тъй като се обаждаше по мобилния си телефон, за да не се проточва нашият разговор, аз му честитих и петъка, и петъчния намаз и след като изразих сърдечните си благопожелания, понечих да приключа разговора. Той обаче не затвори телефона и не искаше да го прекратим. Тогава разбрах, че има да ми каже нещо важно. Със своя чувствителен, вълнуващ и нежен глас той каза:

- Господине, този петъчен намаз беше по-различен. Никога преди в живота си не съм отслужвал такъв намаз.

- В какъв смисъл? - попитах го с любопитство.

- Беше един съвсем различен намаз.

В един момент усетих, че гласът му трепери и че започва да заеква. Изпитваше неописуемо вълнение. Преглъщаше често, за да не се разплаче. Бях изключително любопитен. Какво толкова беше станало на петъчния намаз, което така е разчувствало Мехмед?

- Мехмед, хайде опитай се да дойдеш на себе си... И мен разчувства. Нека Аллах да го приеме, стана ми любопитно за петъчния ти намаз. Разкажи ми, слушам те – казах аз.

След като дълбоко си пое въздух и се успокои, той каза:

- Не знам как да разкажа всичко, което видях и осъзнах. Дали ще бъда отговорен за това?

- Какво означава да разказваш всичко, което си видял? Какво си видял, че се двоумиш да го споделиш? – запитах го аз.

- Какво ли не...- започна той, като плачеше. – Господине, да знаете какво стана на този петъчен намаз... Сякаш отидох в един друг свят. Изживях го.

Риданията му ставаха все по-силни. От едната страна на телефона аз, от другата Мехмед, и двамата плачехме. Разбрах, че са станали много важни неща. Мехмед за пореден път щеше да ме обърка, да ме развълнува и да ме изуми с преживяното от него. Предположих, че със своето чисто сърце и възвишени чувства той е видял неща, които не могат да бъдат видени от всекиго. Мехмед беше в такова душевно състояние, че можеше да види много неща. Но не осъзнаваше къде се намира самият той. След като се успокои малко, аз му казах:

- Мехмед, слушам те. Трябва да ми разкажеш, защото от твоето преживяване ще имат полза много хора. Ако не разкажеш, ще си отговорен за това.

Тогава той започна да разказва с характерния за него топъл и чувствен глас:

- Отидох в джамията за петъчния намаз. Намерих свободно място в лявата част и седнах. Ходжата говореше хубави неща. Докато той разясняваше, аз потънах в моя свят.

Стори ми се, че се колебае дали да продължи. Подканих го:

- После...

- После започнах едно пътуване из своя вътрешен свят. Как ли бих могъл да ви го опиша, господине?

Гласът му отново започна да трепери, но той продължи:

- Без да разбера как се случи това, изведнъж се озовах пред Кябето. Намерих се сред прекрасна тълпа от хора. Застанах заедно с тях, за да кланям петъчния намаз. Не мога да ви опиша това вълнение. След намаза видях, че е отворена една врата, която води вътре в Кябето, и че някои хора отиват там. Но не пускаха всекиго там. Насочих се към вратата, за да изпробвам и аз късмета си и да видя какво има вътре. Когато се приближих до вратата, забелязах, че там ме чака един много добър и много обичан от мен човек. Прегърнахме се, а той ми рече: "Влез вътре, Мехмед, и погледни какво има." С вълнение влязох вътре и видях сграда, която приличаше на чуден дворец. Вътре видях Мухаммед, алейхисселям, Ебу Бекир, Омер и други бележити хора, Аллах да е доволен от тях, а също и Бедиуззаман Саид Нурси... Когато влязох вътре, Бедиуззаман ми направи знак и ме повика при себе си, като ми каза: "Добре дошъл, братко Мехмед."

Заведе ме при Мухаммед, алейхисселям, и каза: "О, Пратенико на Аллах, ето това е Мехмед." Пейгамберът ни, алейхисселям, ме помилва по главата, а аз му целунах ръката. Когато го погледнах, той каза: "Машааллах." Точно тогава чух гласа на мюеззина в джамията, в която бях, дойдох на себе си и осъзнах, че се намирам в джамията в Дюздже. Не знам дали това пътешествие беше сън, господине. Но почувствах въздействието на онази свещена атмосфера там. Почувствах топлината, когато докоснах Пратеника на Аллах с ръка.

Аз му казах:

- Мехмед, поздравявам те.

Отново се разплакахме. След малко Мехмед каза:

- В джамията имаше един съвсем друг джемаат, господине.

- Какъв джемаат? - попитах аз.

- Съвсем друг, до ден днешен не съм виждал такъв джемаат. Те бяха изпълнили предимно дясната страна на джамията. Еднотипни дрехи, начинът им на сядане по време на намаз, сериозното изражение на лицата им... В началото си помислих, че са последователи на някой тарикат (суфитски орден). Но не бяха. Изглеждаха свръхчовечни и действаха превъзходно. Не мога да опиша удоволствието, което изпитах от онзи намаз. Бях изпълнен от неописуемо спокойствие. По време на целия намаз плаках. Не съм виждал такъв намаз и такъв джемаат. Не съм изпитвал досега такова духовно задоволство.

Мехмед не можеше да разбере какво става с него, но във вътрешния му свят се случваха много знаменателни събития. Всичко това беше знак за неговото духовно извисяване. Вече вярвах, че той кланяше намаз с меляикета (ангели), евлияуллах (приближените на Аллах) и шехиди (мъченици). За да не го разчувствам още повече, отново поисках да прекъснем разговора. Последните изречения, който ми каза, бяха следните:

- Господине, вчера написах и ви изпратих едно писмо. Животът е кратък, може и да не се видим повече. Простете ми, целувам ви ръцете.

Аз също изразих сърдечните си молитви и пожелания. Със сълзи на очи затворихме телефона. Сякаш този разговор означаваше сбогуване с Мехмед.

НОВИНАТА ЗА ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО В ДЮЗДЖЕ

ПАДНА КАТО БОМБА В КЪЩАТА

Изминали бяха пет шест часа от нашия телефонен разговор. Вечерях заедно с колегите си Нуреддин Пала и Хаккъ Калайджъ от Турхал. Беше осем часа и по телевизията излъчваха новините.

Първата новина падна като бомба в къщата. Изпаднах в шок, когато чух новината за земетресението със сила 7,4 по скалата на Рихтер в Дюздже. Разбира се, първото нещо, за което веднага се сетих, беше разговорът, който бях провел с Мехмед преди пет шест часа и по време на който си споделяхме, плакахме, та дори се сбогувахме. В същия миг извиках: "Мехмед!" Приятелите, с които вечеряхме, се объркаха. Изцяло завладян от новината, аз не можех да им обясня за какво става въпрос и със страх и вълнение следях новините. Ах, Мехмед! Ах! Ти от месеци тичаше към едно място – към смъртта и към гроба... Всяко твое действие, всяка твоя дума, всяко твое вълнение, всяка твоя сълза сочеха към тази истина. Ти като че ли викаше, за да предупредиш за това. Веднага взех слушалката. Но за съжаление така и не се свързах с Мехмед. Опитите ми продължиха два дена. След като не можах да получа никаква вест, на третия ден отидох в Дюздже.

Градът, който много добре познавах, сега беше напълно разрушен и напомняше за Сетния ден. Не беше ясно кой какво прави. Разрушени къщи, улици и булеварди, разпилени вещи, изгубени хора, крясъци, викове... Беше ли възможно въобще да се издържи на това? Дори и хората, които отиваха да оказват помощ, не можеха да го сторят – самите те също се нуждаеха от помощ, защото гледката беше толкова ужасяваща и потискаща, че беше невъзможно за човек да стои на крака. Сред тези вопли намерих утеха в думите на един възрастен човек:

- Аллах даде и Аллах взе. Ние сме раби, намираме се в свят на изпитания. С разрешението на Аллах ще вземем наградата си в отвъдния свят.

Иншааллах (с позволението на Аллах)... Преминавайки през развалините, достигнах дома на Мехмед. Когато стигнах до къщата, надеждата, която до този момент таях, се изпари при вида на руините пред мен. Не беше възможно да се отърве човек жив от това място. Сгромолясах се там безпомощен.

ПО ВРЕМЕ НА ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО МЕХМЕД

ОТСЛУЖВАЛ НАМАЗ

Докато се оглеждах наоколо, поисках от съседите да разбера какво се е случило. Попитах един възрастен човек на име Кямил:

- Имах студент, който живееше в тази къща. Казваше се Мехмед. Какво стана с него и със семейството му?

Като въздъхна дълбоко, той ми каза:

- Не питайте, господине, това семейство ни опечали.

Една светкавица проблесна за миг в главата ми, обърка всички мои мисли и ме смаза. За първи път чувствах колко се натъжава човек от подобна мрачна новина. Цялото ми тяло за миг потъна в пот. Ето какво значи как лошата новина изпотява човек... Възрастният човек продължи:

- Познавах това семейство добре. Бяха наши далечни роднини. Съседи сме от около пет години. Бяха много добро семейство. Особено Мехмед, той беше станал като ангел... Но всички те загинаха под тези развалини. Бях тук, когато изваждаха телата им.

Очите на стария човек за миг проблеснаха и той клекна.

- Ех чедо, до тези си години не съм изживявал такова нещо – каза той.

Взрях се във влажните му очи и с поглед го питах какво се случило.

- Намерихме телата, а на земята какво да видим – седжадетата са били разстлани на земята. Цялото семейство е било застанало за намаз, за поклон пред Аллах... Издъхнали са на седжадетата си.

Възрастният човек не сдържа сълзите си.

- Не съм виждал толкова прекрасна смърт. Това е голяма рядкост. Такава смърт не е за обикновените хора. Това семейство беше различно, в него беше Мехмед, той беше ангел, не съм срещал такъв младеж.

След като избърса сълзите си, той продължи:

- Мехмед е бил отпред като имам. Наметнал е джюббето, а на главата си имал чалма... Майката, бащата, братът и сестрата са били зад него като джемаат... В ръце Мехмед държал книгата "Сьозлер" (Словата) – тълкувание на Корана от Бедиуззаман Саид Нурси... Сигурно са свършили с намаза и преди да станат, са чели тълкуванието на Корана...

Според думите му книгата е била разтворена в ръцете на Мехмед и той е паднал върху нея. Много интересен е фактът, че книгата е била отворена на "Хашир Рисалеси" (Послание за насъбирането), т.е. дял, който разказва за смъртта и за отвъдния живот... Това семейство е посрещнало смъртта с намаз и тълкувание на Корана, представящо отвъдния живот...

Невероятен факт, един наистина знаменателен случай...

Старият човек продължи да разказва:

- Когато намериха труповете в това състояние, спасителите не ги докоснаха и ги оставиха така, като казаха, че това са истински шехиди и че те без абдест не могат да ги докоснат. След това извикаха човек с абдест, религиозен човек. Той дойде и вдигна труповете, взе и книгата от ръцете на Мехмед.

Изпаднах в нов шок от това, което чух. Направо се стопих, изчерпих се.

"О, Аллах, колко велики са Твоето опрощение, Твоята милост и Твоята благодат... Ти отреди най-високата степен, степента на шехид, на един Свой раб, който много те обичаше. Дари ни и нас със Своята милост и опрощение! Амин!"

Начинът, по който един любим на Аллах раб се прощава с живота и среща смъртта, начинът, по който той отпътува към отвъдния свят, е достоен за възхищение. Обичта към Аллах и желанието да Му служиш водеха до решението на всеки проблем, лекуваха всяка болест и намираха път от безизходицата. Мехмед от Дюздже беше най-яркият пример за това, как с разбирането и вярването в съществуването на Аллах и преклонението пред Него могат да бъдат спрени множество вредни за обществото и хората проблеми като опълчаване срещу държавата, потъпкване на законите, всяване на смут в обществото.

За всеки, който изследва съвременните обществени проблеми, този случай е пример за това, как един недоволен от живота, противопоставил се на законите и реда, надигнал глава срещу обществото младеж е намерил правия път. За да може хората да се сплотят, да се обединят държавата и народът, да се създаде позитивна атмосфера, да се отдалечи обществото от оръжието, кръвопролитията и споровете, трябва да се обърне специално внимание на духовното образование. Аллах и вярата в отвъдния живот имат важна роля в осъществяването на това и установяването на самоконтрол у човека. Жив пример в това отношение Дюзджели Мехмед.

Когато потеглях обратно от Дюздже, зад себе си оставях не само спомена за един толкова чист и светъл младеж, но и неговия чист, светъл и възвишен свят от мечти. Неговите преживявания и перипетии бяха предизвикали бури вътре в мен. Той вече не беше мой студент, а аз бях негов, защото той беше достигнал до много високи духовни степени. Нека Аллах да го дари с Рая. И нека да ни срещне в Рая, в отвъдния живот.

ПИСМОТО, КОЕТО МЕХМЕД БЕШЕ ИЗПРАТИЛ ДЕН

ПРЕДИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО

Това, което ме обнадежди, зарадва и накара да забравя за тъгата си, беше писмото, което беше ми изпратил. Когато се върнах вкъщи, писмото на покойния Мехмед беше пристигнало. Зарадвах се много. Когато отворих писмото, като че ли пред мен застана Мехмед, когото така много обичах. Беше започнал с поздрав и дуа, беше написано много сериозно и чисто. Бих искал да го споделя с вас като поучителен документ: "Драги, почитаеми и много скъпи учителю, С най-искрени и сърдечни чувства Ви целувам ръцете и бих искал да Ви представя едно дълго писмо от студента, когото много добре познавате. И без това Вие от доста време насам копнеехте за едно сърдечно и искрено писмо, разкриващо моя живот.

Учителю, кой знае, може би това е последният ни разговор или това ще бъде началото на края. Ето защо искам да излея душата си и да се успокоя. По този начин ще можете още по-добре да разберете студента, когото вече познавате. Ето как ще изпълня и желанието Ви за всичко това.

Както Ви казах преди, ние сме преселници от България. Живеехме в Кърджали. През 1985 г. Българската комунистическа партия започна да упражнява натиск и принуда върху хората да сменят имената си. Турците бяха изтезавани. Народът не издържа на това. През 1989 г. се преселихме в Турция със съдействието на покойния Тургут Йозал. Тогава бях на 11 години. Когато дойдохме тук, ме взеха в четвърти клас, защото знаех турски. Баща ми се занимаваше с производство и търговия на мед. Затова през по-голямата част от времето пребивавахме в Чорлу или в Истанбул. През лятото на последните четири години живеехме в Дюздже. Въпреки че аз не се задържах много там, силно обикнах Дюздже. Всяко лято прекарвах по два-три месеца там и намирах спокойствие. И затова много ми харесваше да ми викат Дюзджели Мехмед (Мехмед от Дюздже). От пети до осми клас учих в Чорлу, а средното си образование завърших в Истанбул. И в Чорлу, и в Истанбул живеехме сред имотни хора. Приятелите ми нехаеха, не спазваха никакви правила, не се интересуваха от нищо. За тях беше лесно да получат всичко, което пожелаеха, защото имаха големи възможности. След като се изпълняваше всяко тяхно желание, за тях не оставаше нищо друго, освен да водят един ленив живот.

Особено по време на основното ми образование учителите ни говореха против религията и религиозните хора. Казваха, че трябва да живеем свободно, както си искаме, и че времето на религията вече е отминало. По онова време имахме един учител, който ни преподаваше религия, но нямаше достатъчни знания. Не отговаряше нито на въпросите, които ние задавахме, нито на обвиненията, отправени от страна на другите учители. Може би се страхуваше от възможен натиск в тази среда.

По този начин у мен се оформиха празнотата и безверието. Баща ми и майка ми се съпротивляваха на това, но кой ги слушаше. Ние казвахме "Учителят знае по-добре." Семейството ми не познаваше добре религията, тъй като идвахме от България. И ние самите също нямахме никакви знания.

Това изпъкна особено ярко в годините на средното ми образование. Сред нас имаше една група, наречена "Младежи без правила". Младежите в тази група бяха деца на псевдоинтелектуалци, бунтари, неверници, игнориращи сериозните неща и избрани хора. Облеклото, обноските, начинът, по който говореха, бяха нетрадиционни и привличаха вниманието.

Моето семейство не беше богато, но и аз започнах да живея като тези младежи. Поради тази причина постоянно се карах с тях. Майка ми много се натъжаваше и плачеше. Баща ми беше преминал всички граници и много пъти ме гонеше от къщи и не ми даваше пари. Но аз не се отказах от групата, харесваше ми да живея безотговорно и без равносметка.

Бях в дванайсети клас, когато станах лидер на тази група. По някои предмети получавах оценките с много малко учене, а по други заплашвах учителите и така минавах. Групата ни живееше толкова разхайтено, че никой не смееше да ни докосва, смятаха ни за цивилизовани, смели и съвременни младежи. Но в действителност всеки ден създавахме проблеми с дисциплината.

Останалите младежи, които бяха обвързани със своята религия, които се отнасяха добре с околните и можеха да послужат само за пример, бяха наричани недодялани и изостанали. Всъщност обаче тези младежи обичаха отечеството и народа си хиляди пъти повече. Разбира се, тогава това ни харесваше.

Когато завърших средното си образование, баща ми каза: "Или ще отидеш в университет, или не чакай пари от мен." Тогава осъзнах, че работата е сериозна и за да не изпусна джобните пари, а и за да променя малко обстановката и за да се забавлявам в различна атмосфера, за един месец се подготвих за кандидатстване в университета и бях приет. Хвала на Аллах, че с приемането ми в университета приключи и неосъзнатият ми живот.

И тук се събрахме групичка от единомислещи. Целта ни беше да се позабавляваме, докато ни изгонят... Това беше така, защото изпитвах такава духовна празнина, че се наслаждавах да нападам, да оскърбявам, да погазвам правилата. Въобще не ни интересуваше, че караме хората да се срамуват от нас. Единственото, за което мислехме, беше да живеем без правила и без пречки. В безумието си ние всъщност не изпитвахме никакво задоволство, а само се самозалъгвахме, защото осъзнавахме, че празният и безцелен живот е ужасно скучен. Няма нищо по-депресиращо и обезпокоително от това да не знаеш какво да правиш, къде да отидеш, как да изживееш пълноценно живота си.

Въпреки че отричахме Аллах, религията и Сетния ден, все пак у мен имаше искрица вяра, която не можех да унищожа, но се опитвах да пренебрегвам това чувство. Всъщност задавах въпроси, които ми хрумваха, на учители и имами. Почти винаги не получавах очакваните от мен отговори, не бях удовлетворен, а това увеличаваше безверието ми още повече. Не вярвах, защото смятах, че "щом не ми дават логични и разумни отговори, значи не съществуват".

Запознанството ми с Вас беше първата стъпка към промяна на моя живот. Това, което най-много ме впечатли у Вас, беше, че на моите дръзки обноски Вие отвърнахте много учтиво и спокойно. Точно тогава изпитах голям срам. Изслушвахте ме от начало до край, засвидетелствахте ми почитанията си и приемахте мнението ми насериозно. Тогава в мен се зароди една симпатия и обич към Вас. Поради грубото ми поведение никой преподавател досега не гледаше на мен с добро око и не ме уважаваше достатъчно. Във Ваше лице срещнах едно различно отношение. Колкото повече Ви опознавах, толкова повече се разрастваше вътре в мен един съвсем различен и непознат свят. Това беше един невероятен свят.

Първият ни разговор, думите, изречени тогава, още звучат в мен: "Цялата Вселена с всичко в нея помага на човека, държи го на крака и подкрепя неговото съществувание. Каква може да бъде целта всичко това, което се прави за човека?"

Подкрепен с примери, този малък текст отекна като гръм в главата ми. За пръв път осъзнавах тези неща и за пръв път откривах човека. След това прочетохте ето този параграф: "Човекът, с въже навито около врата си, не е оставен да ходи където иска, напротив всичките му действия се записват и всичко се съхранява за равносметка."

Този пасаж определяше точно моя живот. Този параграф за втори път ме изуми с истинността си, че човек не ще остане безотговорен за делата си, рано или късно ще му бъде търсена равносметка. Промяната на моя живот започна по този начин.

Разговорите с Вас и книгите, които ми заехте, покориха сърцето ми. Още помня първото си посещение у Вас, когато ме посрещнахте на крака и ме изпратихте до вратата, когато със собствените си ръце ми направихте чай. Това бяха неща, които повече ме привличаха към Вас. Впечатляваха ме и усмихнатото Ви лице, и симпатията, с която говорехте, защото те липсваха в моя свят.

Вашата книга "Човекът, който търси себе си" беше най-важната и сериозна книга, която много ми въздейства. В тази книга намерих много от отговорите, които отдавна търсех. Тази книга трябва да бъде прочетена от всеки младеж без изключение и дори по нея да бъде заснет филм, който да бъде показван в кината.

Когато прочетох трудовете "Рисале-и-Hyp", достигнах до същинската истина. Убедих се, че съм раб, имам Създател и ще дам равносметка за всичко, което върша. Това ме накара да възприема логичните и разумни истини, да намразя безотговорния живот, който бях водил. Много се ядосвах на преподавателите, приятелите и обкръжението, които ме бяха докарали до това състояние. Те ме бяха унищожили.

В действителност няма нищо друго, което да дава на човек повече спокойствие, вяра и радост от това да бъде раб на Аллах и да му служи. Поклонът пред Него, молитвата, отправена към Него, искането от Него, търсенето на убежище при Него са неща, които даряват неописуемо спокойствие. А дотогава от какво търсехме убежище и от кого очаквахме нещо, за да намерим това спокойствие?

Това, което разбрах много добре, беше, че спокойствието на семейството, обществото и държавата са свързани с вярата, отдадеността на хората и вярата в съществуването на отвъдния живот. На кого ли биха навредили хората, които знаят, че ще дадат сметка дори за най-малкото, което са извършили? Какъв ли закон биха нарушили? Към кого ли биха могли да насочат пистолет, чия ли кръв биха пролели? Кого ли биха засегнали?

Ако в обществото съществуват хаос, безпокойство, несправедливост, насилие, това означава, че хората са забравили, че са раби, забравили са за какво са дошли на земята и на кого ще дават отговор за извършеното. Възможно ли е човекът и обществото да бъдат контролирани по някакъв друг начин? Това разбирам, когато преосмислям своя живот. Най-сигурният контрол и ред се гарантират чрез самоконтрол.

Вселената е създадена за човека, милиардите блага във Вселената са създадени за него, всички живи организми служат на човека, но какво трябва човекът да направи срещу всичко това? Каква е неговата мисия? Какъв живот живее той? Как планира живота си той? Какви са отношенията, поведението и неговата мисия? Ето това трябва да се обясни на младежта. Това е необходимо да знае човек – каква е неговата стойност, колко ценно нещо носи той, как и пред кого ще даде равносметка. Книгите "Рисале-и-Hyp", които прочетох, третират именно тези въпроси. Затова те са много четено тълкувание на Корана.

Хвала на Аллах, че опознах Създателя си и своята мисия. Почувствах преходността на света. Осъзнах, че бързо се приближавам към мястото и часа за равносметка. За тази цел дори една секунда не трябва да бъде загубена, защото животът е много кратък, а нещата, които трябва да се свършат, са много. Намирам се лице в лице със смъртта, с която може да се срещна всеки миг. Необходимо е много добре да знам какво смъртта ще пожелае от мен. Трябва да го знам, за да мога да се подготвя в съответствие с това. Няма по-важна задача от тази.

В миналото много се страхувах от смъртта. Когато някой заговореше за нея, аз се отдалечавах. Като че ли с бягство щях да я избегна...

Сега вече заобикнах смъртта. Защо да се страхувам от нея, след като тя ще ме събере с хиляди личности, начело с Аллаховия Пратеник, алейхисселям. Както Бедиуззаман казва: "Смъртта е един билет, смяна на местожителството и събиране с познати и приятели. Може ли да има по-добро средство от това?

Уважаеми учителю,

Писмото ми стана много дълго. Завършвам с тези мои думи и тази моя молба.

Аз вярвам и се доверявам на Аллах, на отвъдния живот, на Корана и на нашия Пратеник, алейхисселям. Бъди свидетел за вярата ми, учителю. Написах това писмо, за да бъде то доказателство за вярата ми в Сетния ден пред Аллах. Не ме карай да се срамувам. Нека Аллах да ни събере във възвишения рай с хилядите блага и почитаеми личности.

Простете ми за всичко. Целувам Ви ръцете с уважение.

11.11. 1999

Ваш ученик

Дюзджели Мехмед

ЕДИН НЕВЕРОЯТЕН СЪН, СВЪРЗАН С МЕХМЕД

След смъртта на Дюзджели Мехмед много от студентите ми, които го бяха сънували, споделяха тези свои сънища с мен. Бих искал да разкажа за един много интересен сън. Приятелят на Мехмед, Мустафа, който в същото време бе мой студент, сънувал следното, свързано с Мехмед:

Мустафа заедно с живеещия в Къръкхан виден учен Али Серт тръгнали на пътешествие. Заедно отишли на неописуемо красиво място. Мустафа останал изключително впечатлен. "Кое е това място?", запитали се и двамата. Оказало се, че това място принадлежи на Бедиуззаман Саид Нурси и неговите ученици. Влезли с вълнение... и не след дълго се озовали пред един дворец сред множество от хора. Пред тълпата видели Бедиуззаман Саид Нурси и неговите ученици... Бедиуззаман отправил похвала към Али Серт Ходжа, а след това свел глава и казал на Мустафа: "Добре дошъл, скъпи Мустафа." До Бедиуззаман стоели негови ученици като Зюбейр Гюндюзалп, Байрам Юксел и Хулюси Яхягил. В този момент се появил и Дюзджели Мехмед. Той бил до Зюбейр. Когато Мехмед видял Мустафа, той го прегърнал. Зюбейр Гюндюзалп посочил Али Серт Ходжа и казал: "Виж, Мехмед, този човек е много достоен. В същото време той е учител на твоя учител." С голямо вълнение Мехмед целунал ръката на Али Серт и изпратил поздрав на своя учител. Мустафа отишъл при Мехмед и казал: "Ние много тъгуваме за теб. Смъртта ти и смъртта на твоето семейство опечали всички." В отговор на това Мехмед казал: "Всички мислят, че съм умрял. Погледни ме, аз съм жив. Пристигнах с цялото си семейството, за да се срещна с Бедиуззаман Саид Нурси. Семейството ми също е тука. Ще прекараме този сезон тук и ще се върнем отново. Поздрави от мое име преподавателя ми и приятелите ми, ние не сме мъртви, живи сме. Много ми липсвате всички, ще се върнем и ще се видим."

Докато говорел с Мехмед, Мустафа се събужда.

Животът на един младеж, прекаран в нихилизъм и разпуснатост, който се променя и става полезен на себе си и на обществото, след като се запознава с истините на Корана и с вярата, представлява един знаменателен пример за нас, хората, които сме живи. Всички ние имаме огромна нужда от такъв урок.

НЕВЕРОЯТНОТО ПИСМО

ЗА ДЮЗДЖЕЛИ МЕХМЕД

Смъртта на Мехмед по време на земетресението беше натъжила много хора – както мен, така и всички приятели на Мехмед. Тъй като Мехмед и семейството му бяха починали, съболезнованията на приятелите на Мехмед бяха отправени към мен като негов приятел. Получих толкова изпълнени със силни чувства писма и телефонни обаждания по повод смъртта на Мехмед като мъченик. Едно от тях ме трогна дълбоко. Вярвам, че докато четете това писмо, няма да можете да сдържите сълзите си. „Уважаеми учителю, скъпи господин Халит, Целувам Ви ръка като един от малкото преподаватели, които уважавам. Опитах се по време на едно дълго телефонно обаждане да ви опиша своите чувства, своята болка и своето удивление. Но всъщност не знам какво точно казах по телефона, защото тогава плачех. По Ваше желание описвам на хартия своите чувства и спомена, за да стане пример и за други.

Много е трудно да се опише този спомен, защото не мога да спра напиращите у мен чувства, не мога да се въздържа и да спра сълзите си. Сигурен съм, че щом Аллах дарява човека с подобни мигове, то го прави, за да се извлекат важни изводи и поуки.

Случаят с Дюзджели Мехмед не представлява само история за влизането му в правия път и за неговата смърт. Този случай е толкова поучителен, толкова въодушевяващ, толкова тъжен и печален, че който чуе за него, не би могъл да остане равнодушен. Както знаете, аз бях колега на Мехмед. Известно време седяхме един до друг. Аз бях един от неговите приятели, които го познаваха най-добре и които станаха свидетели на неговата промяна.

Мехмед беше наш приятел, преселник от България. Беше силен и прям, казваше всичко, което беше на езика му. Беше атеист в пълен смисъл на думата. У него нямаше нищо, свързано с вярата. Открито защитаваше тезата, че религията на Аллах не съществува и дори, че тя е ненужна. Когато ние му възразявахме, той ни парираше с думите: "Не използвайте груба сила, а ме убедете." Четеше много. Знанията, които имаше, бяха много и широкообхватни. Особен интерес проявяваше към философските книги.

Принос за неговото формиране като неверник и безбожник имаха някои учители и негови приятели. Въпреки това обаче той беше много смел, искрен и умен приятел. Имаше много приятели. Постоянно разпространяваше възгледите си сред тях. Спорил съм много пъти с него.

Господине, както знаете, аз уча и работя едновременно. Постъпих в университет няколко години по-късно от своите връстници. Предполагам, че съм малко по-възрастен от Мехмед. Затова той ме уважаваше малко повече.

Вас много Ви обичаше. Използваше всяка възможност, за да ни напомни колко много Ви обича и харесва, като казваше: "Преподавателят, човекът, който ще изразява мнение, и човекът, с когото ще се спори, трябва да бъде като господин Халит." В началото не можехме да си обясним защо защитавате Мехмед и му засвидетелствате уважение. По-късно разбрахме защо не сте повишили тон срещу него и защо не сте се противопоставяли на неговото безверие и безбожие. Впоследствие ние разбрахме, че това е бил съзнателен метод. Първоначално, засвидетелствайки му своето уважение, Вие се сприятелихте с него, а след това му показахте правилния път и накрая го превърнахте в полезен за обществото и религията човек.

Промяната на Мехмед се отрази най-много на нашата група. Както си спомняте, много от момичета се забулиха, а и някои момчета започнаха да отслужват намаз. От този случай се повлияха предимно хора, които уж вярваха, но не практикуваха вярата си.

Случаят с Мехмед има нещо общо с мен и именно това искам да споделя с вас. Това е най-значимото събитие в моя живот. Когато започнах да уча в университета, току-що се бях оженил. Съпругата ми също като мен беше държавен служител. Понеже аз вярвах, исках и съпругата ми да изпълнява ибадетите си. Но съпругата ми така и не гледаше сериозно на заповедите на Аллах и на ибадетите. С други думи, още от първия ден на съвместния ни живот в дома ни имаше безпокойство. Колко пъти почти бяхме готови да се разведем. След всеки свой намаз молех Аллах за спасението на този брак... И ето в този момент случаят с Мехмед се оказа спасителен пояс за нашия дом... Изживяхме една невероятна случка.

На 29 април 2000 г. заедно със съпругата ми бяхме решили да се поразходим в парка. По пътя към парка купих един вестник. В нашата група имаше студент на име Хилми Дюзгюн, ще си го спомните и Вие, когото срещнах тогава. В ръцете си той държеше наскоро излязлата ваша книга "Един нов живот".

- Джемил – каза ми Хилми – в тази книга нашият преподавател Халит е разказал за живота на Мехмед.

Аз много се впечатлих. Когато го чух да говори за Мехмед, много се развълнувах и казах: "Ако си я прочел, дай ми я и аз да я прочета."

Взех книгата. Бях така развълнуван, че забравих за вестника и се върнах при жена си. Няколко пъти преди това бях споменал за Дюзджели Мехмед, за да се впечатли съпругата ми, но тя не проявяваше никакъв интерес. Взе книгата от ръцете ми и първо прочете вашата биография. След като се убеди, че сте преподавател, който е извършил много значими неща, премина към частта за Мехмед, а за да я поощря, й казах: "Чети на глас, за да мога и аз да слушам. На мен също ми е интересно. Сигурно има много неща, които не знам."

Тя започна да чете на глас. Аз от своя страна слушах и се молех: "О, Аллах, направи и съпругата ми да се повлияе от този случай, събуди и нея, подсили нейната вяра." Примерът с Мехмед беше толкова поучителен, че беше ли възможно човек да не се повлияе? Започнахме да обсъждаме събитията, описани в книгата. Поглеждах към нея – очите й бяха влажни, тя ме поглеждаше – моите също бяха потънали във влага. За първи път ставах свидетел как вярата на съпругата ми се беше повлияла от един случай и с радост продължавах да се моля на Аллах.

Как да не се радвам, как да не бъда щастлив, господине! Не мога да опиша колко много исках тя да спазва заповедите на Аллах и да извършва ибадетите си. Но за да не се противопостави, не оказвах натиск върху нея. Желанието ми беше тя сама да оцени нещата. Великият Аллах чу моята молба. Дюзджели Мехмед, ставайки мъченик в земетресението, не спаси само себе си, той спаси и щастието, и спокойствието на нашия дом.

На другия ден, т.е. 30 април 2000 г., съпругата ми за първи път каза: "Джемил, стани, чува се езан."

Станах и взех абдест, а след мен дойде и тя. Без да предполагам и очаквам, тя каза "Джемил, и аз ще се кланям намаз." И се отправи, за да вземе абдест.

О, Ти Велики Аллах, колко велико е това чувство, колко неописуемо е това щастие. От вълнение онемях. Седнах на креслото и започнах да плача.

О, Господарю, нека винаги така да плачем от щастие...

Под въздействието на този поучителен и изпълнен с чувства живот на Дюзджели Мехмед безпокойството, което години наред цареше в нашия дом, се превърна в щастие и спокойствие.

Учителю, колко много се молим за Вас и се молим за Мехмед. Той живя, стана шехид (мъченик) и си замина. Но спомените, които остави след себе си, продължават да впечатляват хората и да променят техния живот. Господине, в удобен за Вас уикенд непременно искаме да Ви нагостим. Бих бил много щастлив, ако ни отделите време.

Целувам Ви ръка и заедно със съпругата ми очакваме Вашите молитви за нас.

01. 05. 2000

Джемил Акташ